Попитах един капитан защо отиваме в Екбатана вместо да се укрепим във Вавилон.
— В този развратен град, в тази Блудница? — възкликна той. — Та Вавилон ще разтвори краката си пред Александър в момента, в който той се появи. И ако Царят е там, те ще му го поднесат на тепсия.
Друг додаде уморено:
— Когато те гонят вълци, или трябва да спреш и да се защитаваш, или да им подхвърлиш нещо, за да ги задържиш. Царят им подхвърли Вавилон. Но заедно с Вавилон пада и Суза.
Смушках коня си, за да пояздя редом с Бубак, който смяташе, че не е редно да разговарям толкова дълго с войниците. И сякаш прочел мислите ми, той ме попита:
— Ти ходил ли си някога в Персеполис?
— Не. Откакто съм в домакинството, Царят не е ходил там. По-хубав ли е от Суза?
Бубак въздъхна:
— Нито един от дворците на Царя не е по-прекрасен… Ако завземат Суза, Персеполис няма да удържи дълго.
Продължавахме да се движим през проходите. Зад нас пътят беше чист. Александър беше избрал Вавилон и Суза. Когато пътуването в колоната ставаше досадно, се опитвах да стрелям с лък. Преди време бях взел лъка на един умрял скит, който беше избягал с нас, но по пътя умря от раните си. Лъковете на скитите са много леки и лесно успявах да опъна тетивата. Първият дивеч, който уцелих, беше един мършав заек, но Царят с удоволствие го прие за вечеря — беше разнообразие от козето месо.
Вечер той беше мълчалив, а нощем често спеше сам. Но когато стана по-студено, започна да взема по едно момиче от харема. Нито веднъж не пожела да бъде с мен. Може би си спомняше песента на войниците на баща ми, която често му пеех. Не зная.
Високите върхове побеляха от сняг и тогава от най-високата точка на последния проход зърнахме Екбатана.
Това беше укрепен град, по-голямата част от който заемаше дворецът. Погледнат отгоре, Екбатана прилича на прекрасна скулптура, грижливо изваяна от планината. Залязващото слънце оживяваше избледнелите, но богати цветове, които украсяваха всяка една от седморните стени на града, издигащи се в редици направо от склоновете — бяла, черна, алена, синя и оранжева. Най-вътрешните две, които обграждаха двореца и съкровищницата, имаха огнен блясък. Първата от тях беше обкована в сребро, а най-вътрешната — в злато.
За мен, който бях отраснал сред хълмовете, Екбатана беше хиляди пъти по-прекрасна от Суза. Едва не ми потекоха сълзи, когато я съзрях. Видях, че и Бубак е готов да заплаче. Но неговата мъка бе породена от факта, че Царят е принуден да прекара зимата в летния си дворец, тъй като не му е останал никой друг.
Влязохме през най-външната порта и преминахме през всичките седем стени, за да стигнем до самия дворец над позлатените назъбени парапети на последната стена. Стаите бяха проветриви, а сградата сякаш се състоеше само от балкони. Войниците, прииждащи в града, започнаха да си строят дървени колиби, като вместо покрив наслагваха съчки и клонки. Идваше зима.
Снегът, който покриваше върховете, пълзеше все по-надолу и изпълваше планинските цепнатини. Стаята ми (при такова малко домакинство повечето от стаите стояха празни) се намираше високо в една от кулите. Всеки ден виждах как планините все повече побеляват, докато една сутрин, точно както в детството ми, се събудих от светлината на снега. Той беше навсякъде: по улиците, върху колибите на войниците, върху седемте стени на града. Един гарван кацна наблизо, разхвърляйки снега наоколо и изведнъж изпод ноктите му проблесна късче злато. Ако не зъзнех, можех да се наслаждавам на гледката до безкрай. Наложи се да разчупя образувалия се лед в каната ми за вода. А зимата едва започваше.
Нямах никакви топли дрехи и казах на Бубак, че трябва да отида на пазара.
— Няма нужда да ходиш, момчето ми — рече той. — Поразрових се тези дни из Гардероба. Има неща, които стоят там още от времето на Великия Артаксеркс. Намерих точно това, което ти трябва. И без това никой няма да открие липсата му.
Палтото беше прекрасно, от кожа на рис, поръбено с ален плат. Сигурно е принадлежало на някой от принцовете. Трогнах се от постъпката на Бубак. Навярно беше забелязал, че Царят напоследък въобще не ме вика, но независимо от това искаше да ме направи привлекателен.
От планинския въздух се чувствах като току що оздравял след дълга болест. И смея да мисля, че той подобри много повече външния ми вид, отколкото палтото. Така или иначе, не след дълго Царят изпрати да ме повикат. Той обаче се беше променил след битката. Беше станал нервен и беше много трудно да му се у годи. За първи път имах чувството, че може да се настрои срещу мен. При тази мисъл настръхвах. Исках само едно — това да приключи по-бързо.