И все пак можех да го разбера и не го обвинявах за нищо. Току-що беше научил, че Блудницата Вавилон е предложила леглото си на Александър.
А си мислех, че дори и срещу македонците, огромните вавилонски стени можеха да издържат поне година. Но Царската порта ги чакала разтворена. Царският път бил застлан с цветя, а от двете му страни били наредени олтари и триножници, в които горял скъпоценен тамян. Александър бил посрещнат от цяла процесия, която носела дарове, достойни за един владетел — чистокръвни нисайски коне, волове, окичени с венци от цветя, и позлатени коли, върху които имало клетки с леопарди и лъвове. Магите и Халдейските жреци пеели химни под звуците на арфи и лютни. Конницата на гарнизона дефилирала пред Александър без оръжията си. В сравнение с това посрещането на Дарий изглеждаше като посрещане на някакъв треторазреден управител.
Но дори и това не беше най-лошото. Пратеникът, който посрещнал Александър и му връчил в ръцете ключовете на града, бил сатрапът Мазей, когото всички оплакахме като достойно загинал.
Мазей изпълни дълга си по време на битката. Без съмнение в прахоляка и грохота първоначално не беше забелязал, че Дарий е побягнал. Беше се надявал на подкрепление и на победа. Но когато разбрал какво става направил избора си и повел обратно хората си, за да изпревари македонците. Стигнал навреме и Александър го назначил отново. Мазей остана сатрап на Вавилония.
Въпреки положената от Мазей клетва за вярност, Александър влязъл внимателно в града — в боен строй, а той самият яздел начело на авангарда. Наредил да докарат позлатената колесница на Дарий и да я вкарат в града както подобава.
Опитах се да си представя този див и странен млад варварин в двореца, който познавах толкова добре. Не знам по какви причини, може би защото първото нещо, което направил в пленената шатра на Дарий било да се изкъпе (по думите на всички той изглеждал толкова чистоплътен, колкото и един персиец), си го представих в огромната баня с лазурносини плочки и златните рибки — как се плиска със затоплената от слънцето вода. В ледената Екбатана тази мисъл предизвикваше завист.
Слугите се хранеха добре. Жилищните им помещения не бяха променени от векове — от времето, когато мидийските царе са живеели тук през цялата година. С разрастването на империята само в покоите на Царя имаше промени — те бяха направени по-проветриви и с по-големи прозорци, за да влиза планинският бриз през летните горещини. Сега от там влизаше сняг.
Направиха капаци. Майсториха ги цели петдесет дърводелци, а дворецът бе напълнен с горящи мангали. Но нищо не бе в състояние да го отопли. Виждах колко му тежеше на Дарий дори самата мисъл, че сега Александър се наслаждава на мекия въздух във Вавилон.
Бактрийците, които бяха свикнали на студените зими в страната си, щяха да бъдат добре облечени, ако не бяха свалили дебелите си дрехи в горещината при Гавгамела и след това не бяха изгубили багажа си. Персийците и гърците не бяха по-добре. Войниците от планинските сатрапии ходеха на лов за животни, за да вземат кожата им, други си купуваха дрехи на пазара или правеха набези в околностите и ограбваха селяните.
Принц Оксатрес и останалите аристократи разполагаха със собствени покои в двореца. Бес се присмиваше на студа през черната си брада, но Набарзан забеляза, че се опитваме да му създадем някакви удобства и ни благодари учтиво. Той беше от старата школа.
На войниците плащаха от съкровището в двореца. Те оживиха търговията в града, но тъй като имаше недостиг на проститутки, съперничеството им за почтени жени доста често стигаше до бой. Скоро се научих да заобикалям казармите на гръцките наемници, когато излизах да пояздя из града. Репутацията им, че обичат момчета не е незаслужена. Навярно знаеха, че служа на Царя и въпреки това ми подсвиркваха и подвикваха без никакво приличие. Както и да е — такива им бяха нравите.
И последните листа паднаха от сухите и заострени дървета, които вятърът беше оголил дори от снега. Преспи затвориха пътищата. Всеки ден приличаше на предишния. За развлечение стрелях с моя лък по мишени или поддържах танцуването си, макар и да бе трудно да се сгрявам и да се предпазвам от изкълчвания.
Дните на Дарий минаваха тягостно. Брат му Оксатрес беше едва тридесетгодишен и въобще не приличаше на него нито на външен вид, нито по дух. Той често ходеше на лов с други млади аристократи и отсъстваше от двореца с дни. Царят канеше на вечеря сатрапите и останалите благородници, но почти винаги потъваше в мислите си и забравяше да поведе разговор. Викаше ме да танцувам пред тях, но струва ми се главно, защото искаше да го освободя от необходимостта да говори. И тъй като за гостите нямаше други развлечения, те бяха доволни и ми правеха подаръци.