Дочух Бес да казва на един свой приятел:
— Хм, там трябва да бъдем, а не тук.
За Бес щеше да бъде по-добре, ако Бог беше изпълнил желанието му. Пътят от Персида до Екбатана е дълъг и труден. Още преди да пристигне съобщението на Ариобарзан, Александър бил вече в Персеполис.
Опитал се да премине през Персийските Врати, но скоро усетил, че са преградени и оттеглил армията си. Помислили, че си е заминал. Но той разбрал от един овчар за някаква стръмна козя пътека, по която, ако не си счупел врата, би могъл да заобиколи прохода. Тогава повел хората си през тъмнината и дълбокия сняг. Нападнал персийците откъм гърба, докато останалата част от армията му атакувала вече незащитената стена. Смлели войниците ни като зърно между воденични камъни. А в това време ние в Екбатана се радвахме.
Минаваха дни; снегът все още скърцаше под обувките ни, но небето беше чисто и безветрено. От прозорците на двореца виждах как между оранжевата и синята стена градските момчета се замерят със снежни топки.
Отдавна бях свикнал да живея сред възрастни и почти не се замислях как ли бих се чувствал като момче — сред други момчета. Вече карах шестнадесетата си година и никога нямаше да имам възможност да го разбера. Осъзнах, че нямам никакви приятели, или поне такива, каквито момчетата долу разбираха под приятели. Имах само покровители.
Нямаше смисъл да се оплаквам. То не би върнало това, което търговецът на роби изряза от мен. Съществуват само Светлината и Тъмнината, казваше Магът, и всички живи твари могат да избират между двете.
Така че излязох да пояздя самотен. Отидох да разгледам стените на града — техните цветове и обкови, светещи в снега. На хълмовете ме погали друг въздух — цяло удоволствие след бялата пустош. Беше първият дъх на пролетта.
Ледените шушулки започнаха да се топят. Изпод снега се показа ръждивокафява трева. Всички излязоха да пояздят навън. Царят свика съвет, за да планира военните действия, когато пътищата се отворят и дойдат новите подкрепления. Взех си лъка и застрелях една лисица. Тя имаше хубава кожа със сребрист блясък. Занесох я на някакъв кожар в града да ми направи шапка. А след това отидох да се похваля на Бубак. Слугите ми казаха, че е в стаята си.
Още в коридора го чух да плаче. По-рано едва ли бих се осмелил да вляза, но тези дни бяха отминали. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Той само повдигна главата си, цялата обляна в сълзи.
— Той го е изгорил! Изгорил го е до основи! Всичко! Всичко се е превърнало в пепелища и прах.
— Изгорил какво? — попитах.
— Двореца! Двореца в Персеполис!
Бубак стана и взе една кърпа, но сълзите му продължаваха да се стичат.
— Царят търсил ли ме е? Не мога да остана да си лежа така тук.
— Няма значение — казах, — все някой ще му прислужва.
Бубак продължи да хълца и да оплаква колоните от лотос, прекрасните барелефи по стените, гоблените и позлатените резбовани тавани. Всички тези неща ми напомняха твърде много за двореца в Суза, но все пак изстрадах заедно с него загубата.
— Какъв варварин! — възкликнах. — И какъв глупак! Да изгори двореца, който му е принадлежал.
— Казват, че бил пиян. Ти не трябва да отсъстваш толкова дълго от двореца, само защото Царят е на съвет. Ако разбере ще го сметне за своеволие. И това може да ти навреди.
— Съжалявам. Хайде, дай ми кърпата. Трябва ти студена вода. — Подадох му каната и се затичах към помещенията на охраната. Исках да чуя вестоносеца преди да му е омръзнало да разправя историята.
Тези, които я бяха чули, все още не можеха да я преглътнат. Те обаче го бяха напоили с толкова много вино, че сега той беше млъкнал и хъркаше върху някакви възглавници. Беше пълно с народ, и с войници, които не бяха на пост.
Един камериер ми каза:
— Били са на някакъв пир — всички ужасно пияни. И някаква проститутка от Атина го помолила да подпали мястото, защото Великият Ксеркс навремето изгорил техните храмове. Александър лично хвърлил първата факла.
— Но нали живеел там? — казах.
— Къде другаде? Войниците му плячкосали града веднага щом го превзели.
Това го бях чул.
— Но защо? Той не им позволи да разграбят нито Вавилон, нито Суза! — ако трябваше да бъда искрен, се сетих за някои къщи там, които с удоволствие бих видял в пламъци.
Един стотник с прошарена коса каза: