— Точно там е работата. Вавилон и Суза се предадоха. Но в Персеполис войниците от гарнизона се опитали да бягат или да откраднат каквото могат от двореца. Никой не се предал или поне не го е направил както трябва. И в Суза, и във Вавилон, Александър раздал пари на войниците си. Но то не е същото. Да паднат два велики града и да нямаш възможност да плячкосваш! Нито една армия не би търпяла това вечно.
Високият му глас събуди вестоносеца. Той беше откраднал два коня, докато дворецът горял, и се беше радвал на важността си тук, докато виното не му бе затворило устата.
— Не, не! — извика той с ломотещ глас, — Всичко стана заради онези гърци — робите на Царя. Те се освободили и пресрещнали Александър — четири хиляди на брой. Никой нямаше представа, че са толкова много… — Гласът му се провлачи и стотникът каза:
— Нищо, ще ви разкажа по-късно.
— Александър се развикал, — вестоносецът се уригна. — Един от робите ми го разказа. О, те всички сега са свободни, свободни и богати. Александър казал, че ще ги изпрати всички по домовете им с достатъчно пари за цял живот. Но те не искали да се връщат там и да ги видят как изглеждат. Помолили го да им даде земя да я обработват заедно, тъй като били свикнали да живеят един с друг. Тогава той така се вбесил, че заповядал на войниците си да тръгнат право към града и вътре им отпуснал юздите. Запазил за себе си само двореца, докато не изгорил и него.
Спомних си Суза и робите-гърци в царските работилници: отрязаните им стъпала, жигосаните им лица и отрязаните им носове. Четири хиляди! Повечето сигурно са били там още от времето на Артаксеркс. Четири хиляди! Спомних си как Бубак оплакваше унищожената красота на двореца. Не вярвам такива хора да са му се мяркали пред очите — или поне не повече от двама-трима.
— Да — каза стотникът, — ето го краят на новогодишните празници. Един ден стоях на пост в двореца и запомних гледката за цял живот. Война е. Навремето бях с войската на Артаксеркс в Египет… — Намръщи се и замълча.
Някой каза:
— Не знам колко пиян е бил, но е отложил кладата докато се приготви за заминаване.
Разбрах го. Пролетта настъпваше навсякъде. Но нито един войник не очаква от един евнух да разбира нещо от тези работи.
— Изгорил е всичко зад себе си. И знаете ли къде ще отиде сега? Ще дойде тук.
Валеше дъжд и кафяви порои се стичаха по деретата. Беше късна пролет. Царят реши да изпрати жените на север. Те трябваше да минат през прохода Каспийски врати и да стигнат до Кадузия, където щяха да бъдат в безопасност.
Помогнах да ги натоварят във фургоните. Един поглед бе достатъчен, за да се разбере кои са били фаворитките — те изглеждаха изхабени и имаха сини кръгове под очите си. Дори след сбогуването на покрива на двореца останаха фигури, които дълго гледаха към отдалечаващата се колона.
За обикновените войници това беше без значение, като изключим, че господарите им станаха по-раздразнителни. Те бяха свикнали жените им да се влачат с тях заедно с останалия багаж, както е било винаги на война. Но тъй като мъжете все пак се справят по-добре сами, мнозина се бяха измъкнали от Гавгамела без харемите си.
Александър се насочи към Мидия. Не изглеждаше обаче да бърза, защото спираше често по пътя си да свърши една или друга работа. Ние също скоро щяхме да тръгнем по северния път, за да се срещнем с войските на кадузите и скитите. Заедно с тях смятахме да причакаме македонците и да ги и атакуваме на прохода за Хиркания.
Така се говореше. Но също така се говореше, макар и не на висок глас, че ако Александър се появи и на сто мили оттук, самите ние ще побегнем към проходите за Хиркания, а оттам ще се насочим на изток към Бактрия.
„Когато служим на великите, те стават наша съдба.“
Опитвах се да преживявам ден за ден.
През един ясен ден в началото на лятото, най-сетне тръгнахме. Малко преди пътят да завие към хълмовете се обърнах, за да видя позлатените стени на града, отразяващи лъчите на изгряващото слънце. Красив град, си казах, никога повече няма да те видя. Де да знаех!
Докато пресичахме планинските селца, забелязах колко са мършави селяните и как навъсено ни гледаха. Страната беше твърде бедна, за да може да изхрани цяла армия. И все пак, когато Дарий минаваше, те всички падаха ничком. За тях той беше бог, стоящ по-високо от деянията на слугите му. Това ни е в кръвта на нас, персийците, от хиляда години. То бе все още дори и в мен, макар да знаех от какво е направен този бог.
Яздехме през голи открити хълмове под синьото небе. Птиците пееха. Войниците също пееха докато яздеха. Това бяха най-вече бактрийци, яхнали своите набити и космати планински коне. Там горе беше трудно да се приеме мисълта, че животът не е вечен.