Докато се придвижвахме напред, пеенето постепенно започна да замира. Наближавахме мястото, където трябваше да ни чакат войските на скитите. Но нито те, нито кадузите бяха изпратили авангард да ни пресрещне. Нямаше и следа от тях.
Царят се оттегли рано. Въпреки че жените ги нямаше, той не пожела да ме повика. Може би това, което се случи в Екбатана, бе убило желанието му. А може би то се беше случило именно защото желанието беше изчезнало. Ако е така, аз трябваше да се приготвя да стана обикновен евнух от домакинството, с неговите дребни ежедневни задължения. Ако се намирахме в Суза, сигурно вече щяха да са ми ги възложили.
Ако това се случи, рекох си, ще си взема любовник. Спомних си Оромедон, неговата история и нощите, прекарани с него. Самият аз имах много предложения — дискретни, разбира се, тъй като се страхуваха от Дарий — но достатъчно ясни, за да разбера къде съм желан.
Ето с какви глупости могат да се занимават младите, на които всяка радост или нещастие им се струват вечни, докато всичко около тях се руши.
Два дни пътувахме по северния път. А след това го изоставихме и поехме към равнината, където скитите трябваше да ни чакат.
Пристигнахме по обед. Беше обширно плато покрито цялото с високопланинска трева и храсталаци. Направихме лагера си до една самотна горичка от сухи и обрулени от вятъра дървета. Чувах звуците на дъждосвирците, а изпод камъните изскачаха зайци. Колкото до останалото, мога да кажа, че никога през живота си не съм виждал нещо, което да изглежда толкова празно.
Падна нощ. Човек постепенно привиква към шумовете в лагера — пеене, неясен шум от разговори, смях или караница, някоя заповед и дрънкането на посуда от кухнята. Тази нощ се чуваше само тихо мърморене подобно на звука на вода, плискаща се по камъните в потока. Това продължи до късно. Най-сетне заспах.
Събудих се на зазоряване от силни викове.
Петстотин войници от конницата се бяха измъкнали през нощта, а заедно с тях още хиляда пешаци. Бяха взели със себе си и цялото си въоръжение с изключение на щитовете.
Отвън се чуваше глас, който говореше на гръцки с преводача. Беше Патрон, командирът на гръцките наемници. Дошъл бе да съобщи, че всичките му хора са налице.
Те можеха отдавна да са избягали при Александър дори да му помогнат да плячкоса Персеполис. Тук те имаха само заплатите си и то докато имахме пари да им плащаме. Самият Патрон беше добре сложен мъж, с прошарена коса и квадратно лице, което не беше характерно за персийците. Беше дошъл заедно с всичките си войници от някаква държавица в Гърция, победена от бащата на Александър и служеха в Азия още от времето на Артаксеркс. Беше ми приятно като виждах, че сега отношението на царя към него е много по-топло от преди. Въпреки това, когато той свика военния съвет, Патрон не беше поканен. Той беше наемен войник и чужденец. Той беше без значение.
Поставиха трона на подиум. Аристократите пристигаха поединично или на групи. Носеха най-хубавите дрехи, които им бяха останали, и палтата им се развяваха от силния вятър. Събираха се отвън и чакаха позволение да влязат. Отстрани Бес и Набарзан говореха оживено. По лицата им разчетох нещо, което ме потресе, нещо, което отдавна чувствах, че ще стане.
Влязох вътре и казах тихо на Бубак:
— Ще се случи нещо ужасно.
— Какво иска ш да кажеш? — той стисна ръката ми до болка.
— Не знам. Нещо срещу Царя.
— Защо казваш такива неща, след като не знаеш? — ядоса се той, защото бях разбудил стаените му страхове.
Аристократите влязоха, отдадоха почит и заеха местата си според ранга, който имаха. Ние, евнусите, стояхме вътре в спалните покои на Царя и подслушвахме през кожените завеси — нещо, което беше обичайно. В края на краищата, това не беше лична аудиенция. И въпреки това винаги, когато имахме възможност, подслушвахме дори и тях.
Царят започна да говори от трона си. Речта си беше съставил сам.
Той похвали лоялността на присъстващите и прокле предателите като Мазей от Вавилон, които били позлатени от Александър. Говори доста дълго за минали славни дела на персийците, докато и аз започнах да чувствам с кожата си растящото нетърпение. Най-сетне стигна до същината. Дарий предложи един последен отпор при Каспийските врати — победа или смърт.
Настана такава мъртва тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Александър беше атакувал Персийските врати, охранявани от първокласна войска, в най-дълбоката зима. Сега беше лято, а що се отнася до нашата армия, нима Дарий не чувстваше настроенията на войниците?
Но аз, който съм бил толкова близо до него, мисля, че разбрах. Той не беше забравил песента на войниците на баща ми. Усещах страстното му желание да възстанови изгубеното достойнство. Той се виждаше как славно възстановява честта си, при Каспийските врати, как поправя грешката от Гавгамела. И не един от събралите се тук го разбраха. Това беше отговорът им — тази ужасна тишина.