На тоалетната масичка видях малкия нож, с който изрязвахме ноктите му. Взех го, срязах малко от завесата и погледнах през цепнатината. Бубак онемя от нахалството ми. Подадох му ножа. Точно пред нас беше гърба на Царя. А колкото до останалите присъстващи, и целите си глави да бяхме промушили през завесите, нямаше да ни забележат.
Дарий стоеше неподвижен на трона си. Виждах само върха на митрата му и един пурпурен ръкав. Виждах и това, което той виждаше — лицата на останалите. И макар че никой не се осмеляваше дори да шушне в негово присъствие, те всички представляваха един блясък от мърдащи очи.
Някой излезе напред. Беше старият Артабаз, с изправената си осанка и снежнобяла брада. Когато го видях за първи път, си помислих, че изглежда много добре за човек, който гони осемдесет години. Едва по-късно разбрах, че е на деветдесет и пет. Като приближи, Царят слезе от трона и му подаде бузата си за целувка.
С твърдия си и силен старчески глас Артабаз каза, че той и неговите синове ще се бият до последния човек — с всичките си войници на всяко бойно поле, което Негово Величество сметне за подходящо да избере. Царят го прегърна и Артабаз се върна на мястото си. Отново настана тишина.
Тогава усетих някакво раздвижване и шепот. Напред излезе Набарзан. Сега ще стане, си помислих.
Той все още беше облечен в сивото вълнено палто с бродираните ръкави, което носеше през онази нощ и Екбатана. Палтото беше старо и протъркано. Но едва ли имаше по-добро — толкова много багаж беше загубил. Още с първите му думи усетих силата и опасността, която витаеше около него.
— Велики Царю — рече той, — струва ми се, че в този час на сериозен избор ние можем да погледнем в бъдещето само като преценим миналото. И на първо място — нашия враг. Александър притежава средства, находчивост, бързина и решителност. Той има добри войници, които го обичат. Казват, че в трудни моменти със своята смелост той е техният пример. — Набарзан направа пауза. — Сега Александър възнаграждава лоялността с богатствата на Персия. Но какво още се говори за него всеки път, когато произнасят името му? Че е късметлия, че страшно му върви.
Паузата стана по-дълга. Вече никой не смееше да си поеме дъх. Щеше да стане нещо — някои дори знаеха какво.
— Но дали това е така? — огледа се Набарзан — Ако аз намеря в моите земи един изгубил се чистокръвен кон, можете ли да кажете, че съм имал късмет? Или ще кажете за собственика му, че е човек без късмет.
Тези, които стояха по-назад и не знаеха нищо, се размърдаха неспокойно. Неподвижността отпред се чувстваше по-силно. Видях как пурпурният ръкав трепна на облегалката на трона.
— Нека безбожниците — невъзмутимо продължи Набарзан, — говорят за късмет. Ние, разбира се, сме възпитани във вярата на нашите бащи, че небесата разполагат с всичко. Но защо трябва да мислим, че Мъдрият Бог ще покровителства Александър, един чуждоземен разбойник, вярващ в други богове? Не трябва ли по-скоро да обърнем поглед назад и да потърсим някакво минало безбожие, заради което сега ни наказват боговете?
Тишината стана непроницаема. Дори и най-невежите бяха доловили дъха на бурята.
— Господарю, светът знае с какво безупречно име Ваше величество седна на трона на Персия след ужасни събития, в които вие нямате пръст. — Плътният глас на Набарзан се превърна в мъркане на леопард. — Благодарение на вашата справедливост изменникът-злодей не живя дълго, за да се възползва от тях. — (Той можеше със същия успех да добави „или да Ви обвини за тях“). — И все пак, каква беше нашата съдба оттогава насам? Ние сме паницата, която късметът на Александър изпразни. Господарю, казват, че злините могат да надживеят мъртвите виновници за тях. Не е ли време да попитаме дали Митра, пазителят на честта, вече се е наситил?
Тишина. Дори и Дарий беше разбрал какво ще се случи, но все още не можеше да повярва.
Гласът на Набарзан се промени. Внушителният Бес тръгна към него.
— Царю, когато се загубят в планината, нашите селяни обръщат палтата си, за да не може демонът, който ги отклонява от правия път, повече да ги разпознае. Мисля, че ние също трябва да сменим злополучната връхна дреха, дори и да е от пурпур. Тук е Бес, който също като Вас носи в себе си кръвта на Артаксеркс. Нека той да поеме короната и да командва войските докато свърши войната. А когато изгоним македонците от земите си, Ваше Величество ще може да се върне на трона.