Най-сетне останалите повярваха. Само по мое време двама царе бяха умрели от отрова. Но това беше нечувано и невиждано — на един Велик Цар, облечен, във власт, да му бъде казано просто ей тъй да стане и да си отиде.
Тишината се разцепи от високи възгласи на одобрение — навременни и предварително подготвени, от викове на възмущение и страх и шепот на съмнение. Изведнъж някой извика „Предател“ и този вик заглуши всички останали. Беше на Царят — слязъл от подиума в пурпурната си роба и тръгнал към Набарзан с изваден меч. Изглеждаше страшен в гнева си. Дори за мен Дарий носеше божествена същност. Очаквах да видя Набарзан поразен в краката му.
Вместо това около него се бяха събрали хора. Набарзан, Бес и главните бактрийски командири коленичиха в смирена молба. Молейки за милост, те се вкопчиха за дясната му ръка. Мечът увисна несигурно. Те всички паднаха ничком, като окайваха себе си и своето престъпление, и обещаваха да се скрият от гнева му, докато той отново им даде позволение да се мярнат пред очите му.
После тръгнаха заднишком. Всички присъстващи бактрийци ги последваха.
Някой дишаше тежко до мен. Бубак беше направил в завесата два пъти по-голям прорез от моя. Трепереше от главата до петите.
Шатрата заприлича на разбунен мравуняк. Старият Артабаз, синовете му и лоялните персийски аристократи се струпаха около Дарий и тържествено се заклеха във вярност. Той им благодари и разпусна съвета. Едва успяхме да се махнем от местата си преди да влезе.
Остана безмълвен докато Бубак сваляше робата му. А след това легна на леглото. Очите и бузите му изглеждаха хлътнали като след продължително боледуване. Измъкнах се на пръсти — без поклон и без позволение. Това беше недопустимо. Но знаех, че в този момент аз съм последният човек, когото той би искал да вижда около себе си.
Излязох навън и отидох в лагера. Сега нямах прислужник и дрехите ми бяха доста износени и миришеха на конюшня. Така че там никой не ми обърна внимание.
Бактрийците се занимаваха със своите палатки. Бяха започнали да вдигат лагера си.
Бърза работа наистина! Дали страхът на Бес от Царя беше истински? Въпреки всичко, не можех да си представя, че Набарзан ще се предаде толкова лесно. Набутах се в навалицата от бактрийци. Те бяха така изпълнени със собствените си грижи, че се чувствах невидим. Чух ги да говорят, че господарят им трябвало да получи правата си, че е дошло време един истински мъж да води. Но един от тях рече:
— Да, сега никой поне не може да каже, че Царят няма късмет.
Както винаги лагерът на гърците беше разположен отделно. Там никой не събаряше палатки. Те само разговаряха. Гърците са много приказливи и винаги имат какво да кажат. Насочих се към тях.
Толкова се бяха задълбочили в разговора, че успях да се намърдам между тях, без някой да ме забележи.
Тогава един се отдели от групата и се приближи към мен. Отдалеч ми се стори около четиридесетгодишен, но когато дойде по-близо, видях, че е с десет години по-млад. Войните и времето бяха свършили останалото.
— Красиви чужденецо, да вярвам ли на очите си, че най-после те виждам тук? Защо никога не ни посещаваш?
Той все още носеше истински гръцки дрехи, макар и овехтели. Кожата на лицето му беше станала кафява като кедрово дърво, а слънцето беше направило късата му брада доста по-светла от косата. Усмивката му изглеждаше искрена.
— Приятелю — казах, — днес не е ден да се възхищаваме от красотата. Бес поиска да стане Цар. Току-що го каза на Дарий. — Не виждах причина да крия от лоялните войници това, което беше известно на всеки предател.
— Зная — отвърна той. — Те поискаха от нас да минем на тяхна страна. Предложиха да ни заплатят двойно.
— Някои от нас, персийците, също остават верни, макар че сега вече сигурно се съмнявате в това. Я ми кажи, какво са решили да правят бактрийците? Защо развалят лагера си?
— Няма да отидат далеч. — Той ме изяждаше с поглед, доста неприкрито, макар и без да ме оскърбява. — Не вярвам дори, че ще се скрият от погледа ни. Според това, което са казали на Патрон, те си дават вид, че се махат от очите на Царя, защото са го оскърбили. В действителност искат да покажат силата си. Без тях ние оставаме шепа хора. Това е, което искат да ни накарат да разберем. Аз съм служил в Азия толкова дълго, колкото Патрон и неговите фокийци, но зная какво чувстват към Царя добрите персийци. На нас в Атина това не ни е присъщо. Но и нашата държава претърпя бедствия и неуспехи. Затова я напуснах. Така че служа там, където сключа договор, а където служа, оставам верен на задълженията си. Човек трябва да има чувство за собствено достойнство.