Той ме погледна със светлосините си очи, изпълнени с желание, и заприлича на дете, което моли за нещо, макар много добре да знае, че няма да го получи.
— Това е — усмихна се войникът, — Нашият лагер ще бъде все още тук, когато падне нощта. Защо не се измъкнеш довечера и да изпиеш чаша вино с мен? Мога да ти разкажа за Гърция.
Почти се засмях и бях готов да му кажа, че е излишно да ме убеждава. Но той ми хареса и затова му отвърнах усмихнат:
— Знаеш, че служа лично на Царя. А точно сега той има нужда от приятелите си.
— Добре, все пак опитах. Името ми е Дорискос. Открих как е твоето.
— Довиждане, Дорискос. Не се съмнявам, че пак ще се срещнем. — Въобще не очаквах това да стане, но исках да проява доброжелателност.
Дарий се беше затворил сам. Бубак ми каза, че не иска да вижда никого, не искал дори да яде. Набарзан вдигнал цялата конница и заповядал да се разположат до лагера на Бес.
Бубак не можа да продължи и избухна в плач. Беше ужасно да гледам как този достоен човек натъпка края на пояса в устата си, само и само да не го чуе Царят.
— Гърците са ни верни — казах. Преди време той би ми се скарал за това, че съм се размотавал край тях, но сега само попита какво са две хиляди души срещу тридесетте хиляди бактрийци и конниците на Набарзан.
— Но нали има и персийци, които останаха верни на Царя. Кой ги командва сега?
Бубак избърса очите си с другия край на пояса и отговори:
— Артабаз.
— Артабаз?! Не мога да повярвам.
Но беше истина. Старецът поел ролята си на пълководец и обикаляше из лагера на персийците, срещаше се с верните аристократи и командири и ги окуражаваше пред войниците. Такава вярност сигурно би могла да развълнува и камък. Струваше ми се странно, че на възраст, смятана от повечето хора за преклонна, той беше въстанал. Но това е било някога срещу Артаксеркс, който, сигурен съм, не му бе оставил друг избор освен бунта или смъртта.
След като изпълни задълженията си, Артабаз влезе при Царя и го накара да приеме храна, която изядоха заедно. Заповядаха ни да се оттеглим, но ние чухме разговора им. Тъй като сега беше немислимо да се поведат войниците към сражение, двамата решиха на следващия ден заранта да тръгнем към Каспийските врати.
Докато вечеряхме в палатката си, най-сетне изрекох това, което повече не можех да сдържам в себе си.
— Защо Царят сам не обиколи лагера? Та той би могъл да бъде внук на Артабаз — нали е само на петдесет години. Той трябва да накара войниците да искат да се бият за него.
Те се нахвърлиха върху мен — всички евнуси заедно. Да не съм си изгубил ума? Царят да покаже лицето си пред простите войници, като най-обикновен капитан? Та къде ще му остане царствеността, и какво благоговение ще имат те след това? Много по-добре било да понася нещастията с величието на свещения си сан.
— Но Великият Кир — казах аз, — лично е водил войниците си в сражение. Знам го със сигурност — аз съм от неговото племе. Войниците са го виждали всеки ден.
— Това е било друго време — отвърна Бубак. — То не може да се върне.
Млъкнах. Възвърнах отново благоразумието си и запазих останалите си мисли за себе си.
Навън вече бе станало тъмно като в гробница. Виждаха се само лагерните огньове, забучените тук-там в земята запалени факли и светлината, процеждаща се от някои палатки. Натъкнах се на една изгоряла факла и намазах лицето си със сажди. След това се промъкнах до най-близкия огън, където дочух бактрийски акцент, и се смесих с насядалите около него войници.
— Имам чувството, че божието проклятие тегне над него и му е изпило акъла — тъкмо казваше един от бактрийските командири. — Да иска да ни поведе през Каспийските врати, за да ни хванат в капан като плъхове между планините и Хирканското море. И то когато Бактрия би могла да удържи вечно!
Той продължи да говори за безбройните крепости и непристъпни отбранителни позиции, а накрая въздъхна:
— Но за да унищожим македонеца там, на нас ни трябва Цар, който да познава страната, и който знае как се воюва.
— За Бактрия — каза един персиец, — нищо не знам. Но не говори за проклятията на боговете, ако си против Царя. Защото това е твоето проклятие, ако въобще някога е имало такова.
Някои промърмориха одобрително. Изсекнах носа си по най-просташки начин, придадох си глупаво изражение и се измъкнах от светлината на огъня.
Чух гласове от една палатка малко по-нататък. Но тъкмо се канех да се промъкна от другата й страна, за да се скрия от светлината на факлата пред входа, когато от нея излезе един човек, толкова бързо и внезапно, че се сблъскахме. Той ме хвана за рамото и ме обърна към светлината.