— Виж ти, мой бедни Багоас. Изглежда, че ние винаги се срещаме по този начин. Лицето ти е доста черно. Нима Дарий е започнал да те бие всяка нощ?
Зъбите му проблясваха на светлината на факлата. Знаех, че е опасен като гладен леопард, но въпреки това не се страхувах от него, дори не го мразех толкова, колкото знаех, че трябва.
— Не, господарю Набарзан. — Според правилата аз трябваше да коленича пред него, но реших да не го правя. — Но дори и да ме бие, Царят си е Цар.
— Добре, добре. Щях да бъда разочарован, ако твоята лоялност не е равна на красотата ти. Избърши тази мръсотия от лицето си. Няма да ти направя нищо лошо, мое скъпо момче.
Без да искам, започнах да се бърша с ръкава си, сякаш бях длъжен да му се подчинявам.
— Така — Набарзан изчисти с пръста си едно петънце, което бях пропуснал. След това постави ръце върху раменете ми, а от изражението му изчезна сянката на подигравка. — Дочух, че баща ти е загинал за Царя. Но Арсес беше истинския наследник и бе способен да ни води. В негово лице щяхме да имаме един истински воин. Как мислиш, защо Александър още не ни е завладял? Та той можеше отдавна да го е сторил. Ще ти кажа причината — Тя е в презрението му. Твоят баща загина за нашата, персийската чест. Винаги помни това.
— Не съм забравил, господарю. И знам къде се намира моята чест.
— Добре. — Той стисна раменете ми и се отдръпна. — Върни се при него. Можеш да му дадеш на заем малко от своето мъжество.
Беше като потупване на леопард — с нокти, които се показват от меката лапа. Когато си тръгна, разбрах, че неволно бях коленичил.
При царската шатра срещнах Артабаз, който тъкмо излизаше. Поклоних се и щях да отмина, но той ме спря.
— Ти се връщаш от лагера, момчето ми. Какво разбра?
Казах му, че е пълен с бактрийци, които се опитват да убедят лоялните персийци да преминат на тяхна страна. Той зацъка раздразнено с език.
— Господарю — казах аз, без да обръщам внимание наглостта си, — ти трябва да поспиш! Не си имал и минута почивка през целия ден и вече половината нощ.
Той се усмихна.
— Синко, това, което трябва да направя, е да се срещна с Бес и Набарзан. На тази възраст ние не спим колкото вас, младите.
Имаше право. Веднага щом разказах на Бубак новините, се проснах на леглото и заспах като мъртъв. Събудиха ме звуци на рогове и викове „Пригответе се за поход“. Отворих очи и открих, че бях сам. Нещо ставаше. Навлякох дрехите си и излязох навън. Дарий, облечен за път, стоеше пред шатрата си и колесницата вече го чакаше. В краката му бяха коленичили Бес и Набарзан. Старият Артабаз стоеше до тях.
Царят казваше колко много го е натъжило тяхното предателство. И двамата се държаха за главите и биеха гърдите си. Мога да се закълна, че в гласа на Бес имаше сълзи. Неговото единствено желание, крещеше той, било да предпази Царя от проклятието, което други са изрекли. Казваше също, че по-скоро би поел върху себе си това проклятие и би понесъл сам раните му. А Набарзан, докосваше робата на Царя, и мърмореше, че се били оттеглили от страх пред неговия гняв, и че единствената радост в живота им ще бъде да изпитат отново милостта Му. Погледнах с уважение и изненада към Артабаз — една душа, възлюблена на Митра, една душа, която ще отиде направо в Рая и никога няма да бъде изгорена от божия съд. Всичко беше както преди. Предаността се беше върнала. Светлината беше победила черната Лъжа. А аз — глупакът — все още бях твърде млад.
Дарий протегна ръце към тях и, плачейки каза, че им прощава. Те се проснаха по очи, целунаха земята пред него и казаха, че са най-щастливите хора на земята. И най-преданите. После царят се качи на колесницата си. Синовете на Артабаз се опитаха да качат баща си в един фургон, но той ги смъмри на висок глас и нареди да доведат коня му. Те се оттеглиха засрамени. Най-големият от тях беше над седемдесет години.
Отново се завъртях из войнишкия лагер. Войниците, които през нощта бяха приказвали и спорили до късно, сега бяха строени в походен ред. Строят на персийците изглеждаше най-добър, но затова пък, те бяха най-малобройни. Или поне по-малко, отколкото бяха предишната нощ. Бактрийците също бяха по-малко — личеше си, въпреки многобройните им редици.
Това беше резултатът от нощните разговори. Стотици персийци бяха избягали. Но те бяха успели да убедят и голям брой от бактрийците, като им вдъхнали ужас от отмъстителния Митра. И между страха от Бога и страха от Бес, те бяха избрали дългия път към дома.
По пътя на връщане видях гърците, строени в походна колона. Те всичките бяха тук. И всичките бяха въоръжени.
При дългите походи, когато нямаше опасност от нападение, гърците винаги оставяха оръжието си в колите, като вземаха със себе си само мечовете си. При поход обикновено се обличаха в късите си туники и бели сламени шапки, тъй като кожата им не е свикнала на силното слънце. Но сега носеха брони и шлемове, а някои — дори и наколенници. Кръглите им щитове висяха на гърбовете им.