Предполагам, че докато яздехме нагоре по пътя сред голите планински местности, нямаше нито един от домакинството, който да не си мислеше: „А какво ще стане с мен?“
И ние — евнусите — сме хора. Бубак може би мислеше за бедността и лишенията, които го очакват, или за скучния живот в някой малък, провинциален харем. Но аз умеех само едно, аз познавах само една служба.
Припомних си робските години в Суза. Вече не бях толкова млад, че да не мога да намеря начин да умра. Но аз исках да живея.
Пътят се изкачваше все по-нагоре. Наближавахме прохода. Той пресичаше планинската верига Тапур — грамадни върхове, голи и сурови, и толкова високи, че дори и през лятото бяха покрити със сняг. Въпреки всичко сърцето ми заби радостно. Отвъд сигурно беше морето, което никога не бях виждал.
На всеки по-висок завой се издигаше стена от голи камъни, обрулени от ветровете и бурите. Нямаше жива душа, ако не броим единичните кипариси, прегърбени като старци. Тук-там край някой поток се мяркаха бедняшки колиби, а обитателите им, обработващи бедната земя, като ни видеха, се изпокриваха като диви зверове. Но въздухът беше кристално чист. Пред нас, потънала в сянка, се извиси стръмната клисура на Каспийските врати.
Александрия е великолепен град и има всичко, от което един разумен човек се нуждае. Предполагам, че ще свърша земния си път тук, без някога отново да отида по-надалеч. Но когато си припомням високите хълмове и прохода, а също и растящото ми нетърпение да открия непознатото отвъд него, преставам да мисля така. Дори и в онези дни, когато предусещах злото и надвисналата опасност, дори тогава бях обладан от същото: екстаз, пророчество и светлина.
Над нас се виждаше само гола скала, под нас — стръмна пропаст. Някъде долу се чуваше тътен на вода — бяхме влезли в Каспийските врати. Макар и толкова високо, стената от скали сякаш изведнъж падна и ни лъхна топъл вятър.
И тогава пътят изведнъж се отвори. Достигнахме до най-високото място на прохода. Пред нас долу се простираше Хиркания. Това беше друга страна. Планините бяха покрити с гори — безкрайни гънки от зеленина. Още по-долу — тясна равнина. А отвъд — беше морето.
От тази височина хоризонтът сякаш изцяло потъваше в сребристите му води. Дъхът ми секна от изумление. Почернелите брегове ме смутиха. Тогава не знаех, че те са покрити с ята от милиони и милиони корморани, които се хранеха с безкрайните стада от риби. Тапурската планина е един огромен раздел на водите. Но тогава още не знаех, че тя ще се превърне в раздел и за мен.
Скоро започнахме да се спускаме надолу между дърветата. Поточета се плискаха и се провираха през заоблените червеникави камъни. Водата беше прекрасна — кристално бистра и с лек вкус на желязо. Спряхме при една борова гора. Извадихме възглавници за Царя и приготвихме палатката му за почивка.
Когато тръгнахме отново, въздухът започна да става по-влажен и по-душен. Високите дървета задържаха морския бриз, който духаше в прохода. Бяхме направили почивката си по-късно, защото горе беше голо и открито и вятърът ни жулеше. Сега вече в гъстата гора сенките бяха започнали да потъмняват. Огледах се наоколо и забелязах, че някой язди зад нас. Беше Патрон.
Той беше опитен войник. Не беше изморил коня си по нанагорнището, защото знаеше, че скоро пътят ще стане много по-лек. Очите ни се срещнаха и аз изостанах, за да му освободя мястото си. Той слезе от коня си и го поведе пеш — в знак на уважение, или за да бъде забелязан. Очите му нито за миг не изпускаха Царя.
Бес го видя пръв. Усетих, че настръхна. Той се приближи до Дарий и подхвана някакъв разговор. Патрон продължи да се движи зад тях.
Пътят рязко зави. При обръщането на колесницата Царят го забеляза и показа изненадата си. Никой няма право да гледа лицето на Великия Цар, но Патрон бе впил очи в него. Не направи никакво движение, само гледаше.
Дарий каза нещо на Бубак, който изостана и се обърна към Патрон:
— Негово Величество пита дали искате нещо от него.
— Да. Кажете на Негово Величество, че бих искал да поговорим за малко, без преводач. Кажете му, че не идвам за себе си, а по служба. Без преводач.
С променено лице Бубак повтори съобщението. Заради наклона колесничарят държеше здраво поводите на конете и колесницата се движеше бавно. Царят даде знак на Патрон да се приближи. Поех от него юздите на коня му и го поведох.
Той се приближи към колесницата, но не от страната, където яздеше Бес. Започна да говори тихо и не можех да чуя какво казва. Бес обаче би могъл да го чуе. Патрон беше поел риска, разчитайки само на голата ми дума.
По всичко изглежда, че Бес скоро разбра за какво стана дума. По лицето му се изписа объркване и гняв. Гласът на Патрон стана по-висок.