Около царската шатра стояха личните телохранители на Царя — някои от Безсмъртните, въоръжени с ритуалните си пики. Светлината от огньовете се отразяваше в позлатените им върхове и в очите им, гледащи мрачно пред себе си.
Чухме как вътре Царят предава на Артабаз думите на Патрон. Известно време старецът остана мълчалив, мислейки несъмнено за многото неща, които трябва да свърши през тази дълга нощ. След това започна да моли настоятелно Царя да премести шатрата си сред гърците. Персийците, за които щеше да отговаря той самият, щяха да се присъединят към наемниците, ако Царят отидеше сред тях. Бедни и добри стари човече, мислех си, ти вече живееш твърде дълго и заслужаваш спокойствие. В този момент Артабаз добави отсечено:
— Тези гърци са войници по професия. В Македония съм виждал какво значи дисциплина. А бактрийците се свикват само при голяма война. Разликата между тях и гърците е като между вола и чистокръвния кон. Довери се на гърците.
Колко често бяхме подслушвали от чисто любопитство или просто за да бъдем в течение на някоя малка дворцова интрига! Сега подслушвахме за живота си.
— Всичко свърши — каза Царят. — През целия си живот съм бил готов да се надявам. Но напоследък това струва твърде скъпо на много хора. Вече изоставих надеждата. Не искай тя да се върне отново при мен.
Артабаз заплака.
— Скъпи приятелю — каза Царят, — ти загуби много години с мен. Нека останалите бъдат твои. Върви си с благословията на Мъдрия Бог.
Артабаз продължи да плаче. Царят повиши глас и ни повика. Двамата стояха плътно един до друг и лицето на стареца бе скрито в робата му. Изглеждаше съвсем малък в сравнение с ръста на Дарий. Царят го прегърна и каза:
— Този достоен човек никога няма да се откаже от задълженията си, но аз го освобождавам от тях. Отведете го.
Той се освободи от ръцете на стареца, който се беше вкопчил в него като дете. Трябваше всички да се намесим, за да го изведем без грубост. Когато се върнахме, потърсихме Царя, но в първия момент не го видяхме — беше се проснал на земята и държеше главата си с ръце.
Една мисъл се прокрадна в главите на всички ни. Но наоколо не се виждаше никакво оръжие, а и раменете му се повдигаха. Дарий лежеше като изтощен заек, бягал до края на силите си, който седи в очакване на хрътките или на копието.
Не ни беше освободил. Не знаехме какво да правим. Само се взирахме мълчаливо в тази болезнена гледка и чувствахме собственото си отчаяние. След малко ми хрумна нещо. Донесох отвътре меча му и го поставих на масата, където лесно можеше да го достигне. Бубак разбра какво се каня да правя, но се направи, че нищо не вижда.
Това беше последното нещо, което можех да направя за господаря си. Някак си не можех да почувствам, че там лежи човекът, който е бил мой любовник. Аз му бях слуга и бях служил така, както се искаше от мен. Той беше Царят.
След малко размърда главата си и ни разреши да излезем.
Нашата палатка бе разпъната наполовина и изоставена. Единият й край висеше от един разхлабен прът, а другият лежеше на земята. Наоколо не се мяркаха никакви роби. От всички страни се чуваше врява от караници, спорове и заповеди, които нямаше кой да изпълни. Това вече не беше армия, а огромна безформена тълпа от племена и фракции. Поседяхме заедно в това, което беше разпънато и си говорехме шепнешком. По едно време се огледах наоколо и казах:
— Телохранителите ги няма.
Излязох, за да се уверя. Нямаше никой — видях само една изоставена позлатена пика. Безсмъртните се бяха измъкнали от задълженията си. Бяхме сами.
Никой не каза нищо. След малко пак се обадих:
— Стори ми се, че чух гласа му. Ще отида да видя.
Дарий лежеше както го бяхме оставили. Влязох на пръсти и коленичих до него. Нищо не бях чул. Но си припомних старите дни. Дори парфюма, който носех, беше подарък от него. В края на краищата, аз не бях просто евнух като другите.
Той лежеше, подпрял главата си с едната ръка, а другата беше протегната напред. Не се осмелих да докосна ръката му без разрешение. Той беше Царят.
Като усети присъствието ми Дарий помръдна и каза:
— Изпрати ми Бубак.
— Да, господарю.
Бях просто някой, който трябваше да предаде съобщение.
Бубак влезе вътре, и внезапно нададе такъв вопъл, какъвто можеше да се чуе само край смъртен одър. Останалите трима се втурнахме вътре. Мечът все още лежеше на масата, а Царят не се беше помръднал. Бубак, коленичил до него, се биеше в гърдите и скубеше косите си. „Какво става?“ — извикахме ние, сякаш Царят не беше там. Нищо вече нямаше значение. Всички неща, които знаехме, се рушаха.
Бубак проплака:
— Негово величество ни заповядва да бягаме.