Дарий се повдигна на едната си ръка.
— Всички вие ми служихте вярно до край. Но вече нищо не можете да направите за мен. Освобождавам ви от задълженията ви. Спасявайте се, докато е възможно. Това е моята последна заповед към вас.
Завладя ме неописуем ужас — сам до един Цар, обречен на смърт, в изоставената от охраната шатра, а пред мен — черни непознати гори, пълни с диви зверове и врагове. Ще ми се да вярвам, че тогава плачех за него. Сега е лесно да мисля така. Виехме на високо в нощта, пияни от страх и мъка, като оплаквачи край нечий гроб. Гласовете ни се сливаха в един общ вопъл и никой вече не знаеше кой от звуците чий е.
Изведнъж забелязах някой на входа. Дори в умопомрачението си успях да си спомня, че отвън няма охрана. Тръгнах към преддверието така, както си бях. Там стояха Бес и Набарзан, а зад тях имаше още хора.
Бес погледна към Царя, проснат на земята, удари с юмрук в дланта си и каза на Набарзан:
— Твърде късно! Предупредих те — и скръцна със зъби.
Набарзан отвърна:
— Никога не съм мислил, че е способен да го направи. — По лицето му нямаше и следа от гняв. Само уважение и може би облекчение. Очите ни се срещнаха и той кимна мрачно.
Бес сграбчи раменете ми в своите огромни лапи и ме разтърси целия. Направо ме вдигна над земята.
— Той ли го направи?! Мъртъв ли е?
Бубак отговори вместо мен.
— Радвам се да ви съобщя, господарю, че Негово Величество е в добро здраве.
Лицето на Набарзан се вкамени. Той кимна към Бес:
— Добре тогава. Идвай.
Когато влязоха, Царят се изправи. Само каза:
— Защо сте тук?
— Аз съм тук — каза Бес, — като Цар.
Дарий запази спокойствие.
— И какво царство ти е дал Бог?
— Подчиних се на желанието на народа. И ти ще направиш същото.
Царят каза:
— Както виждаш, вече не съм в състояние да наказвам предателите. Но аз знам кой ще го направи.
Бес вирна глава.
— Готов съм да понеса присъдата на Митра.
— Така и предполагам, след като се осмеляваш да правиш всичко това. Но аз имах пред вид Александър.
Набарзан, който досега мълчеше, каза:
— Не споменавай името на врага, на който предаде хората ни. Ние правим това, за да ги освободим.
— Ще дойдеш с нас — каза Бес.
Замислих се дали не трябва да му подам меча. Но той, така или иначе, му беше под ръка. Нямах право да казвам на господаря си кога да умре.
Царят отстъпи назад — помислих си, че е решил да го вземе. Но той никога не е бил бърз в действията си, нито пък сигурен в решенията си. В това време заговорниците го обкръжиха. Дарий беше огромен човек, но мускулите му се бяха отпуснали. Шатрата се напълни е хората на Бес и Царят престана да се съпротивлява. Стоеше изправен с достойнство. Е, поне можеше да понася всичко като цар. Като че ли и Бес го почувства. Той каза:
— Добре, ако ще го връзваме, нека веригите да съответстват на ранга му. — Той махна от врата си своята масивна златна верига и, докато двама бактрийци държаха ръцете на Царя зад гърба му, я нави около тях като въже.
Те застанаха от двете му страни и го изведоха, сякаш беше престъпник. От бактрийците, които стояха навън, се чу тихо мърморене, смутени викове и смях, наполовина примесен със страх.
Наблизо стоеше една обикновена каруца, покрита с кожи. В нея возеха шатрите. Поведоха го към нея. Ние гледахме с широко отворени очи, невярващи, безпомощни и неми. Бубак се раздвижи и извика:
— Дайте му поне няколко възглавници!
Втурнахме се обратно в шатрата и ги донесохме.
Царят вече беше вътре заедно с двама от лагерните роби така и не разбрах дали бяха стражи или прислужници. Хвърлихме вътре възглавниците и после войниците ни избутаха. Бес даде заповед и каруцата започна да се друса по сечището по посока към пътя.
Един войник притича покрай нас, носейки в ръце нещо, което познавах. Беше каната за вода на Царя. Шатрата се изпълни с бактрийци, останали, за да я окрадат. Някои вече се биеха за най-ценните неща. Сякаш плячкосваха вражески град.
Бубак ме погледна с отчаяни очи и извика:
— Да отиваме при Артабаз! — и побягна към лагера на персийците. Другите го последваха. Войниците не ги спряха. Те бяха просто евнуси, които не притежаваха нищо. И бяха без всякакво значение.
Стоях, притиснат до едно дърво. Персийският лагер беше далеч — от другата страна на сечището. Спомних си Суза. Аз не бях като другите. Аз бях част от плячката. Аз струвах пари.
Каруцата беше изчезнала. Наблизо стоеше нашата провиснала, издигната наполовина шатра. Мушнах се вътре, дръпнах единствения прът, който я крепеше, и я оставих цялата да се свлече върху мен.
Плътните гънки пропускаха малко въздух. Нямаше да се задуша. Останах да лежа там в пълна тъмнина, сякаш се намирах в собствения си гроб. Всъщност, животът ми наистина беше погребан тук. Отново бях дете в утробата на майка си и не знаех каква съдба ме чака, когато изляза на бял свят.