9
Лежах в скривалището си. Изсушената кожа на шатрата беше тежка и смърдеше, но не смеех да мръдна. До мен достигаха неясни звуци на караници и безредие. Но после намаляха — навярно, след като шатрата на Царя беше обрана до шушка. На два пъти войници се доближаваха до палатката и изпадах в ужас, че ще ме открият, но те вероятно помислиха, че щом не е разпъната, в нея няма нищо. След това не ми остана нищо друго освен да чакам.
Чаках дълго, тъй като бях твърде затрупан, за да вярвам на ушите си. Най-сетне изпълзях и си показах главата навън. Поляната беше празна, ако не се броят тлеещите лагерни огньове. След пълната тъмнина дори светлината на звездите ми изглеждаше ярка. Но дърветата можеха да крият какво ли не. Дочувах звуците на хора, които заминаваха — най-вероятно хората на Артабаз, които бяха оставили бунтовниците да се измъкнат, тъй като знаеха, че са твърде малобройни, за да се бият с тях. Реших да ги настигна.
Порових се из палатката и успях, да събера някои от нещата си. А сега — коня ми. В мига, в който си помислих за него, узнах отговора. Разбира се, че нищо на четири крака не беше останало. Все пак трябваше да стигна по някакъв начин до последните отряди.
Бедният красив малък Тигър, подарък от един цар. Той не беше свикнал да носи голяма тежест. Домъчня ми за него, като си представих как някой дебел бактриец го бие с пръчка, за да върви. А след това осъзнах истината за собствено си окаяно положение и ми се доплака.
Враговете си бяха отишли. Но ги нямаше и тези, които можеха да ми бъдат приятели. Нощта вече преваляше, а аз нямах и представа накъде бяха тръгнали.
Имах нужда от храна. Всичко, което бяхме сервирали в шатрата на Царя, беше обърнато на пода. Горкият човек, казах си, така и нищо не яде. Увих в една кърпа каквото беше останало и потопих манерката си в потока.
Сега звуците бяха станали съвсем далечни. Последвах посоката, от която идваха, като се надявах това да не са бактрийци. Изглежда че вървяха по протежение на планинския склон, тъй като бяха оставили след себе си добре утъпкана пътека. На места тя пресичаше потоци и се измокрих до коленете — ботушите ми пропускаха вода. Не бях вървял през такава пресечена местност от детинство, но тогава винаги ме чакаха сухи дрехи и ми се караха.
Все още не се виждаше и следа от зазоряване. Стори ми се, че дочух женски гласове и забързах напред. Сигурно бяха на проститутките, които пътуваха с войската. Персийци! С бързината, с която се движех, трябваше скоро да настигна колоната. Изгря луната и вече можех да ходя по-бързо.
Не след дълго видях пред себе си един мъж. Беше спрял, за да пикае. Изчаках го да свърши и след това приближих. Беше грък. Значи бях настигнал тях. Жените ме бяха заблудили. Разбира се, че бяха персийки — Наемниците не водят жени от къщи.
Войникът беше нисък, дебел, и с черна брада. За миг ми се стори, че го познавам, макар че това беше невъзможно. Той се обърна и се вгледа в мен. Потта му миришеше отвратително.
— Я гледай, дявол да го вземе! — възкликна той.
— Та това е момчето на Дарий!
— Аз съм Багоас, от Домакинството. Опитвам се да намеря персийците на Артабаз. Много ли съм се отклонил от пътя си?
Той замълча и внимателно ме огледа. След това каза:
— Не, не си. Ела да ти покажа пътя.
И той ме поведе през гората. Беше без оръжие — както те обичайно пътуваха.
Но наоколо не се виждаше никакъв път. Дори ми се стори, че гората става все по-гъста. Не бяхме влезли много навътре, когато той се обърна към мен. Един поглед беше достатъчен. Нямаше нужда от думи, а и той не си направи труд да проговори. Просто се хвърли върху мен. Но когато ме събори на земята, паметта ми се възвърна. Той наистина страшно приличаше на един, когото познавах — Обарес, вавилонеца-златар в Суза. За миг изживях отново всичко. Но вече не бях на дванадесет години.
Гъркът беше два пъти по-тежък от мен, но и за миг не се усъмних, че ще го убия. Съпротивлявах се вяло, като се опитвах да скрия това, което правех. Най-накрая успях да извадя камата си. Тогава я забих с все сила между ребрата му. Някога репетирах един танц, който Дарий много обичаше да играя вечер, когато останехме сами. Танцът завършваше с бавно салто назад, при което се опирах на ръцете си. Колко добре, че това беше укрепило мускулите ми.
Той отново се хвърли върху мен но се задави в кръв. Измъкнах ножа и го забих в сърцето му. Знаех къде е — достатъчно често го бях чувал да тупти до ухото ми, придружено с учестено дишане. Гъркът отвори уста и умря, но продължих да ръгам камата си — бях се върнал обратно в Суза и заедно с този човек убивах още двадесет.