Не беше от удоволствията, които бих искал отново да изпитам, но знам, че тогава ми хареса. Чувствам го и до днес.
В този момент един глас извика над мен:
— Спри! — Не бях усетил нищо, чувствах само тялото, до което бях коленичил. Над мен стоеше Дорискос.
— Чух гласа ти — каза той.
Изправих се, китката ми беше цялата в кръв. Той не ме попита защо съм го направил — бях почти разсъблечен. Дорискос се взря в трупа, а след това каза, сякаш на себе си:
— Мислех те за дете.
— Тези дни отдавна са минали — отвърнах. Огледахме се един друг в тъмнината. Той носеше меча си. Ако искаше да отмъсти за другаря си, можеше да ме заколи като новородено псе. Беше твърде тъмно, за да мога да видя очите му.
Внезапно той каза:
— Бързо, трябва да го скрием. Той има братовчед тук. Хвани го за краката. В храсталака — долу в дерето.
Разделихме храстите. Долу имаше пресъхнало речно корито — дълбоко и стръмно. Тялото се изтърколи и храстите отново се събраха.
— Той ми каза — рекох аз, — че ще ми покаже пътя, по който са тръгнали персийците.
— Излъгал те е. Те вървят доста пред нас. Изчисти си ръката и камата. Ей там има вода. — Показа ми едно ручейче между скалите. — В тези гори има леопарди. Предупредиха ни да не изоставаме и да не се разпръскваме. Той не е трябвало да забравя това.
— Ти ми подаряваш живота — казах аз.
— Не мисля, че го дължиш на мен. Но какво смяташ да правиш с живота си сега?
— Ще се опитам да стигна Артабаз. Може би ще ме вземе — заради Царя.
— Хайде да тръгваме. Ще изгубим колоната. Вървяхме бързо през гората и после по някакви скали. Щом стигнехме до нещо по-стръмно, той ми помагаше да се прехвърля. Чудех се, какво ли си е мислил Артабаз за това, че Царят си има любовник-момче. Пък и той беше доста стар и едно такова пътуване би го убило. Що се отнася до синовете му, за тях не знаех нищо.
— Предполагам — каза Дорискос, — че старецът ще направи каквото може. Ала знаеш ли къде отива сега? Да се предаде на Александър.
Един Бог знае защо не си бях и помислил за това. Един приятел на Александър от детството би могъл да разчита на милост. Замълчах, потиснат от мислите си.
— Накрая — добави Дорискос, — и ние ще бъдем принудени да направим това. Няма друг начин. Нито един от нас не би се доверил на Бес. Александър поне е известен с това, че държи на думата си.
— Но къде е Александър?
— Сигурно е вече при прохода. Двама от персийските аристократи избързаха напред, за да го посрещнат. Казаха, че за Дарий ще бъде по-добре да бъде при него, отколкото при предателите.
— Дай Боже да не пристигнат прекалено късно.
— Когато Александър бърза, той наистина бърза. Нямаме никакво желание да заставаме на пътя му. Персийците са доста по-напред от нас — те искат да се споразумеят с Александър, а не да бъдат прегазени от него. Ето я и колоната.
Гърците се движеха като сенки през дърветата, и разговаряха съвсем тихо. Дорисксос не ме заведе направо при тях, а продължихме да се движим встрани. Бях вече страшно уморен и целият бях ожулен и в драскотини от дългото ходене. На драго сърце приемах помощта му. Когато започнах да се препъвам, той взе да носи и багажа ми. Светло сияние на хоризонта извести пробуждането на зората. Дорискос седна върху един повален дънер. Умирах от желание да си почина.
— Та значи, крайната ни цел — каза той, — е Хиркания. А след това — кой знае? Ако продължиш бързо напред, може би ще успееш да настигнеш персийците някъде към обед. Но доста ще се поизпотиш — ти не си свикнал да ходиш дълго пеш. — Той направи пауза. Бледата светлина разкри сините му очи. — А другата ти възможност е да продължиш да пътуваш с мен и да ми позволиш да ти помагам. Както и да я караме, няма да ти се наложи да използваш ножа си върху мен.
Спомних си усмивката му при нашата първа среща. Сега тя беше изпълнена с по-малко желание и с повече надежда. С изненада осъзнах, че за първи път в живота си ще мога да кажа да или не за нещо, отнасящо се за мен. Ще мога сам да решавам за себе си! Отговорих му:
— Ще пътувам с теб.
И така ние се присъединихме към колоната. Дори и по видело, моето присъствие тук не предизвика голям шум и мина почти незабелязано. Няколко от войниците водеха със себе си момчета. Но повечето имаха жени.
Когато спряхме за почивка, разделих с Дорискос остатъците от храната ми — единственият път, каза той, когато е ял от царските ястия.
Той беше възможно най-приятният спътник. Когато краката ми отекоха и се разраниха, той обиколи всички, за да намери някакъв войнишки мехлем. После събу ботушите ми и сам превърза стъпалата ми, като каза колко нежни и хубави са те, макар че бяха в такова състояние, че ме беше срам да ги покажа. Един път, когато никой не ни гледаше, той дори ме целуна. Имах късмет, че когато се борих в храсталака и лъкът ми се беше развързал, стрелите бяха останали в колчана. Това ми даваше възможност да му предложа и нещо друго освен удоволствието, което му доставях — убивах дивеч за храна.