— Но все пак — продължи Набарзан, — кого очакваше да намериш тук?
Казах му, че очаквах да видя Артабаз или поне неговите хора.
— Изключителен старец — образец на древни добродетели. — въздъхна Набарзан, но така, че изобщо не можах да разбера подиграва ли се, или говори сериозно. — Александър ще го посрещне с отворени обятия — това е едно от нещата, които му доставят удоволствие.
Нямаше никакво съмнение, че той и тук се старае да бъде в течение на нещата. Но по-важното в случая беше колко далеч извън обичайното задължение на домакин към един пътник беше отишъл той и защо беше помръднала завесата. Още във Вавилон понякога се чудех дали има нещо.
— Ти се тревожиш — усмихна се той приятелски. — Напълно те разбирам. Сигурно си имал тежко пътуване — казаха ми, че камата ти е била използвана. Но не се тревожи. Когато приемам гости под покрива си, аз не ги оскърбявам.
Отхвърлих собствените си мисли и му казах, че съм сигурен в това. Неговата личност никога не ми е била неприятна. С готовност бих се отплатил за добрината му към мен, ако не беше това, което той стори. Това беше въпрос на чест.
— Познавам твоята вярност към Царя. — Набарзан сигурно беше прочел мислите по лицето ми. — В едно нещо Дарий беше щастлив — имаше привързаността и предаността на своите най-близки хора. Сигурно е имало нещо у него, макар да нямах щастието да разбера какво.
— Дарий ме издигна от нищо и ми даде всичко, което имам. Дори куче не би се обърнало срещу него.
— Прав си. Дори битото куче е вярно до смърт. И все пак господарят някой ден умира и вярната хрътка остава бездомна.
— Значи той наистина е мъртъв? — Видях отново каруцата и златните вериги и сърцето ми се изпълни с ярост.
— Да, той е мъртъв.
Изведнъж се замислих защо, след като е направил тази хубава сделка, той все още се крие в гората с толкова малко войници. И къде се намираше Бес?
— Чух, че Александър го е убил — рекох.
— Селски слухове, мое скъпо момче. Александър никога не би го убил. Щеше да се отнесе с него най-благосклонно — щеше да му върне семейството, и да му даде някакъв малък дворец, в който да се оттегли до края на дните си. Може би щеше да се ожени за дъщеря му и покорно да го помоли да бъде посочен за законен наследник на престола на Персия. А ако по-късно Дарий въстанеше, Александър щеше да го смаже безмилостно. Но, разбира се, Дарий никога не би направил това. Щеше да доживее мирно и спокойно до старини. Той започна да мисли за всичко това, когато Александър вече ни настигаше.
Македонецът дойде като вятъра от Скития — проходът сигурно е осеян с паднали от преумора коне. А каруцата на Царя се движеше твърде бавно. Тогава ние го освободихме от веригите и докарахме кон, но Дарий отказа да се качи, и каза, че повече се доверява на Александър, отколкото на нас. Щял да остане и сам да се предаде. В този момент Александър вече унищожаваше ариергарда ни. Всяка минута стана въпрос на живот и смърт. И когато Царят отказа да тръгне, бяхме принудени да го убием със собствените си ръце. Повярвай ми, не исках да стане така. Не продумах нищо, само се взирах в сенките, които лампата хвърляше.
— Знам какво щеше да кажеш, — въздъхна Набарзан — ако обичаите на гостоприемството не те възпираха. Но нека да се разберем. Дарий беше Цар — такъв, какъвто можеше да бъде. Но аз съм персиец. За мен второто натежава над първото… Аз не съм искал, както Везирът, който носеше твоето име, да имам Цар, който да бъде оръдие в моите ръце. Аз исках Цар, който да ни води към достойни дела, исках Цар, на когото да служа с гордост. Е, Митра ми се подигра. След всичко, което се случи, аз съм един персиец без Цар. И това е моето наказание.
Може би бях омекнал от виното, но още не бях оглупял. Защо Набарзан ми разказваше всичко това? Защо собственоръчно беше убил Царя? Защо отхвърляше разликата в ранга между нас? Не можех да го разбера.
— Но, господарю — казах аз, — всички вие искахте да провъзгласите Бес за Цар. И той ли е мъртъв?
— Не още. Той си сложи митрата и замина за Бактрия. Но дните на Бес са преброени — така или иначе той ще умре, когато Александър го хване. Аз, мило момче, съм наказан много повече за своята глупост, отколкото за предателството си. Въобразявах си, че в лицето на Бес съм намерил истински Цар за Персия. И какво намерих — един планински разбойник.
Той доля чашата ми с вино.
— Мислех си, че Бес ще се справи с царските задължения и ще поеме управлението, когато му дам митрата в скута. Уви. Веднага щом оковахме Дарий, бактрийците се превърнаха в сган. Бес не можа да ги спре и те плячкосаха дори царската шатра, която вече беше негова собствена. Те щяха да разграбят и съкровището, ако не се бях погрижил да го скрия добре.