Набарзан говореше като мъркащ леопард. Сега вече много неща ми се изясниха.
— Това беше само началото. — Той отново напълни чашите — Те се отдадоха на разюздан живот, сякаш се намираха във вражеска страна — грабеха, изнасилваха, убиваха. Защо не? Нали не бяха в Бактрия. Тогава напомних на Бес, че сега вече той е Велик Цар и че тези хора извършват насилия срещу неговите поданици. Но той каза, че това е подходяща награда за добрата им служба. Убеждавах го настойчиво, че трябва да бързаме. Ако Александър ни настигнеше, всичко щеше да отиде по дяволите. Бес се отнесе пренебрежително към това. Тогава прозрях истината — той не ги принуждаваше да спазват дисциплина и да се подчиняват просто защото не можеше да го направи. Те бяха добри войници, когато служеха при стария ред, който познаваха. Сега те знаеха само, че няма Цар. И бяха прави. Цар наистина нямаше.
Тъмните му очи се взираха някъде зад мен. Откакто се беше укрил тук, сигурно аз бях първият, на когото можеше да разкаже всичко.
— Така че когато Александър ни застигна като буря с шепата хора, които бяха успели да издържат на темпото му, той свари задните ни отряди да се носят като пияни селяни в пазарен ден. Неговите стотици войници се справиха с нашите хиляди, сякаш подбираха говеда. До гуша ми дойде. Бях жертвал себе си, положението си, богатствата си, дори верността си, за да заменя един негоден за нищо страхливец с един безполезен разбойник. Дори поражението при Иса не беше толкова горчиво. Това е. Събрах остатъците от конницата, които все още имаха някаква дисциплина, и ги доведох тук.
Можех да замълча, но си спомних дълга си към него.
— Господарю, тук сте в опасност. Александър се е насочил на изток.
— Да, и аз чух това. Мъча се да взема най-доброто решение. Но, мило мое момче, стига сме говорили за моите работи. Нека да помислим за теб. Тъжно ми е, да те гледам как живееш ден за ден. Но какво ли бъдеще бих могъл да ти предложа аз? Дори ако Бог ми позволи отново да видя дома си, пак няма да зная какво да правя. Трябва да ти призная, че често съм пожелавал ти да беше момиче, или поне да намеря момиче с твоето лице. Но това е що се отнася за природата ми. По-нататък не мога да отида. Всъщност, сега ти изглеждаш много по-малко като момиче, отколкото изглеждаше във Вавилон. Това те разхубавява и те прави по-различен от другите. Трябва да си изгубя ума, за да те взема да служиш в харема ми. — Той ми се ухили. Все пак чувствах, че нещо се крие зад цялото това представление.
— Независимо от всичко — продължи той, — ти си най-прекрасното живо същество, върху което съм спирал погледа си — било то жена, момиче или момче. Но тази красота е тленна и може да просъществува само определен брой години. Ще бъде престъпление да ги пропилееш напразно. Истината е, че ти трябва да служиш само на царе.
След като беше избрал да се забавлява, реших да изчакам търпеливо.
— О, как бих искал да мога да ти дам някакво бъдеще в ръцете! Но аз нямам такова дори за себе си. В действителност, аз трябва да последвам пътя на Артабаз, но без да имам нито една от неговите благоприятни възможности.
— Искаш да кажеш, — обадих се стреснат, — че ще идеш при Александър?
— А къде другаде? Той е единственият Велик Цар, който имаме, или който ще имаме отсега нататък. Ако беше персиец, и при качествата, които има, всички ние отдавна щяхме да сме го последвали. Но всичко се обърка — най-многото, на което мога да се надявам сега, е да ми бъде разрешено да живея спокойно в моите собствени земи. Всички царе винаги са се отвращавали от цареубийството и все пак… Той е войник. Той два пъти победи Дарий. Мисля, че може и да ме разбере.
— Надявам се, господарю, че той ще те разбере — говорех истината.
Набарзан ми се усмихна приветливо.
— Видя ли конете ми отвън? Предназначени са за дарове. Ще ги натоваря със злато и сребро. Но така или иначе той си има достатъчно и също толкова добри.
От любезност му казах, че Александър не би могъл да има по-прекрасни.
— О, не. Те не са кой знае какво, поне не за Александър. В края на краищата, сега той е най-богатият човек на земята. Какво би могло да се даде на такъв човек? Щом поиска нещо, той вече го притежава. Има само един единствен дар за човек като него — нещо, което той винаги е искал, но не го е съзнавал.
— Но как ще разберете какво е то, господарю, когато не го познавате?
Набарзан се усмихна:
— И все пак вярвам, че съм открил точно това нещо.
— И какво е то?
— Ти — отвърна той.
10
Ние, персийците, имаме една поговорка, че човек трябва да обмисля сериозните неща два пъти — първо пиян, а после трезвен.