Събудих се на следващата сутрин на сламеника си в стаята на Набарзан, където спах необезпокояван, като при роднини. Главата почти не ме болеше — виното беше хубаво. Гората бе изпълнена с песен на птички.
Опитах се да си спомня къде се намирам и тогава в другия край на стаята зърнах все още спящия ми домакин. В главата ми се завъртяха размътени спомени заедно с усещането за нещо страшно, което предстоеше да се случи. Ние бяхме разговаряли и пили, пили и разговаряли. Спомних си, че бях попитал:
— Вярно ли е, че те боядисват телата си сини? И си спомних още, че след това той като че ли ме прегръщаше, топло наистина, но не и похотливо. Беше призовал боговете да бдят над мен и ме целуна. Сигурно съм се съгласил.
Някакво куче лаеше проточено в лагера. Хора се движеха насам-натам. Нямах много време за мислене преди да се събуди. Успях да си припомня част от разговора ни.
— Ти трябва да избираш. Аз не съм те мамил досега. Когато си замина, сигурно ще разбереш истината, и, ако се издигнеш, би могъл да станеш опасен враг за мен. Но ти показа вярност към Дарий дори пред мен — човекът, който го уби. Убеден съм, че ще запазиш същата вярност и към мен. Ще говориш за мен това, което намериш за добре.
Той каза още:
— Когато поведох войниците си, аз си поставих за задача да разбера каквото знам за Александър. Човек трябва да познава враговете си. Покрай по-важните неща разбрах още, че гордостта му се простира дори до спалнята. Той никога не е лягал нито с роб, нито с пленник. Сигурен съм, че първото нещо, което ще те попита, ще бъде дали си свободен човек и дали си отишъл там доброволно.
— Добре — бях отговорил аз. — Тогава ще знам какво да му кажа.
Една малка птичка, кацнала на прозореца, пееше така силно, че чак гърлото й туптеше като сърце. Набарзан продължаваше да спи — съвсем спокойно — като че ли нямаше обявена цена за главата му. Спомних си, че беше казал още:
— На два пъти чух, че хора, търсещи благоразположението му, са предлагали да му купят гръцки момчета, известни със своята красота. Той отказвал с възмущение. Но, драги мой Багоас, разбрах още, че нито един от готовите на какво ли не подмазвачи не си е направил труда да му предложи жени.
Като че ли в този момент той хвана един кичур от все още мократа ми от банята коса и започна да го върти около пръста си. По това време вече бяхме доста пияни.
— Не се изисква сила на духа — каза той, — за да устоиш на някакво име, до което стои думата красив. Но като видиш живото присъствие — това е нещо друго!
Мислех си, какъв ли щеше да бъде животът ми след смъртта на Царя? Нямах никакво друго занятие, от което бих могъл да живея, освен това, което знаех. Винаги са искали от мен само едно нещо — дори и Набарзан, макар и за друг човек. Ако продължавах да скитам така, скоро щях да свърша там, откъдето започнах, когато бях на дванадесет години.
И въпреки това ми се струваше ужасно да се разделя с всичко, което познавах, и да започна да живея сред варварите. Кой можеше да каже какъв е този македонец в леглото? В Суза се бях научил, че тялото може да крие ужасна душа. И още нещо. Ами ако не остане доволен от мен?
Добре, казах си. По-добре непозната опасност пред нещастията и мизерията, които пълзят бавно, но сигурно като проказа, докато накрая започнеш да водиш живот, за какъвто дори само мисълта преди би те накарала да му сложиш край. Хвърляш: или печелиш, или губиш. Така да бъде.
Набарзан се размърда, прозя се и ми се усмихна. Едва когато седнахме да закусваме, той ме попита:
— Трезвият съгласен ли е с пияния?
— Да, господарю, ще отида. Но при едно условие — да ми дадете кон. Достатъчно ходих пеш. След като ще ме подарявате на най-богатия човек на земята, аз трябва да изглеждам така, сякаш струвам скъпо.
Той се разсмя високо.
— Добро начало! Никога не намалявай цената си пред Александър! Ще получиш също и дрехи, а не тези набързо стъкмени парцали. Ще пратя да купят от Задракарта. Така или иначе на драскотините ти им трябва известно време, за да зараснат. Сега, като те гледам на дневна светлина, се убеждавам, че си пътувал тежко — той извърна лицето ми към прозореца. — Повърхностни са. Значи само няколко дни.
Четири дни по-късно нашата процесия от ездачи тръгна към лагера на Александър.
Набарзан не беше се скъпил. Конят ми, червеникаво-кафяв, със светла грива и опашка, беше даже по-красив от бедния Тигър. Имах два прекрасни костюма — по-хубавият, който носех, беше с копчета от чисто злато и с бродирани ръкави.
— Съжалявам, мое мило момче — беше казал Набарзан, — не мога да ти върна обратно камата. Александър може да помисли, че му пращам убиец.