— Ако той ми беше любовник, аз не бих го напуснал — продължих.
Александър повдигна вежди и се обърна с усмивка към младия мъж зад него.
— Чуваш ли, Хефестион? Ето един поддръжник, когото си струва да имам.
Младият човек, без да се поклони и без дори да каже „господарю“, му отговори:
— Въпреки това те можеха да го убият.
За моя голяма изненада Александър не обърна внимание на тази проява на непочтителност.
— Ние вървяхме по петите им — поклати глава той. — Явно са бързали. Нямах и представа, че Дарий е знаел гръцки. Де да бях пристигнал навреме.
Той хвърли още един поглед на конете, похвали ги и покани Набарзан в шатрата си.
Докато чаках отвън, македонците ме разглеждаха. Сред персийци евнухът знае, че от пръв поглед е белязан поради липсата на брада. Странно беше усещането да се намираш сред млади хора, от които нито един нямаше брада. Александър винаги се е бръснел и му харесваше да следват примера му. Персийските войници биха убили всеки, който би се осмелил да им каже да се направят като евнуси. Но не мисля, че на македонците дори им е хрумвало подобно нещо. Те нямаха евнуси. Аз бях единственият.
Никой не ми досаждаше. Имаше дисциплина, но не и благоговението, с което човек очаква да бъде обграден един цар. Те стояха наоколо, зяпаха ме, и без да знаят че ги разбирам, обсъждаха външния ми вид, сякаш бях кон. Не успях да схвана думите на войниците с по-ниски чинове, защото говореха на македонски, който няма много общо с гръцкия, но ми беше ясно какво имаха предвид. Преглътнах напиращите ми сълзи на отчаяние. Какво щеше да стане с мен сред такива хора?
Платнището на шатрата се отвори и оттам излезе Александър заедно с преводача и Набарзан. Царят каза нещо и подаде дясната си ръка. По лицето на Набарзан разбрах, че това е знак за помилване.
После Набарзан държа една изящна реч за предаността и му позволиха си замине. Като се обърна към мен, той много тържествено каза (преводачът ни слушаше):
— Багоас, служи на своя нов господар така добре, както служеше и на предишния си — и качвайки се на коня си, ми намигна.
Набарзан се върна в наследствените си земи и в харема си и сигурно е останал да живее там, както каза, мирно и спокойно. Никога повече не го видях.
Александър заповяда да отведат конете, а след това внезапно се обърна към мен, сякаш току-що си беше спомнил за съществуването ми. Виждал съм да правят този трик и по-добре. И мога да се закълна, че за миг видях в очите му нещо, което не би могло да се сбърка. Когато то е жестоко и самодоволно, значи, че изгледите не са благоприятни и трябва да си нащрек, но понякога то е просто успокояващо. То напълно изчезна, преди още да съм сигурен, че съм го видял. След това остана само войнишка стегнатост.
— Е, Багоас, — вдигна рамене Александър, — добре дошъл на служба при мен. Обади се на Шар, моят управител. Той ще ти каже къде ще живееш. По-късно ще те видя отново.
Добре, рекох си, дотук всичко е просто и ясно.
Слънцето започна да преваля. Същото се отнасяше и за настроението ми. Питах се по кое ли време си ляга.
Вечерях заедно с писарите, които се занимаваха с документите и архива. За хора като мен нямаше друго място освен между войниците или слугите. Храната беше безвкусна, но те явно не бяха свикнали на нищо по-добро. След малко един от тях ме попита как са водили архивите в Суза и тъй като знаех това, те станаха по-дружелюбни. Но за съжаление не ми дадоха никакъв съвет относно моите задължения. А не вървеше да ги попитам какъв знак дава Царят, когато иска някой да остане, след като другите се оттеглят. Евнусите биха били много по-услужливи.
Александър вече вечеряше с главните си командири. Отидох при Шар, главният управител, който беше македонец с благороден произход. Нямах високо мнение за работата му. В очите на един персиец всичко беше направено как да е, дори и за лагер. Когато се появих, той като че ли започна да се чуди какво да ме прави. Но като разгледа хубавите ми дрехи (за това наистина бях много задължен на Набарзан), той ми даде да държа две кърпи — една влажна и една суха, в които царят да си избърсва ръцете. По време на вечерята стоях до стола му и той наистина използва кърпите. Въпреки това останах с чувството, че Александър дори не беше очаквал да ме види там.
Вече бях чул за техния варварски обичай да поднасят виното още с месото. Но никой не ме беше подготвил за свободата на разговорите, която Царят позволяваше. Те го наричаха Александър — без всякаква титла — като че ли беше един от тях. Смееха се високо в негово присъствие и той се присъединяваше към тях, без дори и през ум да му мине да ги смъмри. Най-многото, което може да се каже е, че поне когато говореше, никой не го прекъсваше. Те обсъждаха военните дела, като войници с капитана си. Спомням си, че някой каза: „Не, Александър, това се случи предишния ден“. — И дори за тази наглост той не беше наказан — двамата просто започнаха да спорят. Но как тогава, питах се аз, той успява да ги накара да му се подчиняват по време на битка?