След като се нахраниха (храната като че ли беше взета от някакво пиршество на селяни), слугите излязоха и останаха само виночерпците. Така че аз отидох в спалнята на Царя, за да приготвя леглото му. Много се изненадах, като видях, че то не е по-добро от леглото на обикновен войник, и че в него изобщо нямаше място за двама. В стаята имаше няколко прекрасни златни съда, взети предполагам от Персеполис, но иначе обзавеждането се състоеше само от легло, табуретка за дрехи, умивалник, писалищна маса и стол, една поставка със свитъци и великолепна вана от инкрустирано сребро, която навярно е принадлежала на Дарий и е била плячкосана заедно с шатрата.
Потърсих наоколо помпичката за разпръскване на парфюм, но не можах да я намеря. Точно в този момент влезе едно момче македонче, горе-долу на моята възраст, и възкликна:
— Ти какво правиш тук?
Каза го така, сякаш беше изненадал крадец. Не се обидих. Само казах, че същия ден са ме взели на служба.
— За пръв път чувам това — отвърна момчето. — Кой си ти, че се промъкваш тук без разрешение? Аз съм тук на пост. Каквото и да ми приказваш, ти си дошъл, за да го отровиш.
Той извика отвън някакво друго момче и тъкмо се канеха да ме хванат, когато влезе един млад мъж. Момчетата оклюмаха, преди още той да проговори.
— В името на Зевс! — извика той. — Не можеш ли да стоиш на пост, Антикъл, без да крещиш като някакъв носач на пазара? Чак отвън те чух. Имаш късмет, че Царят не те чу. Какво става тук?
Момчето ме бутна с юмрук.
— Намерих го тук да пипа вещите на Царя.
Влезлият повдигна вежди.
— Можеше да попиташ някой от нас, преди да вдигнеш тази врява. На всички ни писна да ти бъдем бавачки. Просто не мога да си представя как Царят се оправя с такива недодялани тъпанари край себе си.
Момчето изведнъж страшно се вбеси и каза:
— А ти докога ще ни висиш на главата, след като вече не си оръженосец на Александър? Аз съм на пост. Да не би да трябва да пускам вътре всеки кастриран партньор на Царя, който някакъв си варварин оставя тук?
Младият мъж го загледа втренчено, докато момчето почервеня.
— Първо, мери си приказките, Антикъл. На Александър това няма да му хареса. И второ, имаш думата ми, че момчето има право да влиза тук — чух днес Александър да говори с него. Не искам нищо повече от умствените ти способности. Майко мила! Ако бях наполовина глупав колкото теб, досега да съм се обесил.
Момчетата промърмориха нещо и излязоха. Младият мъж ме огледа продължително, усмихна ми се приятелски и също си тръгна. Нищо не разбрах.
Всъщност, заедно с новите войници от Македония, Царят получаваше и ново попълнение оръженосци. Според македонския обичай те бяха синове на аристократи и част от задълженията им бяха да го охраняват през нощта. Обичайната продължителност на службата им беше две-три години. Но след четири години война оръженосците, тръгнали с Александър, се бяха превърнали от юноши в мъже. Той лично ги беше избирал в Македония и те познаваха навиците му. Но сега те бяха повишени и служеха в конницата, и единственото им задължение беше да обучат новите момчета, към които се отнасяха с най-голямо презрение. Но всичко това разбрах по-късно.
Останах сам в шатрата. Наоколо нямаше никой, който да чака Царя, за да му помогне при събличането. Е, сигурно, скоро щяха да дойдат, рекох си. Запалих нощната лампа от полилея, който висеше от тавана, и я поставих до леглото. След това отидох до един празен ъгъл, седнах в тъмното с кръстосани крака и се замислих за съдбата си.
Отвън се чуха гласове — Царят влезе вътре заедно с още двама офицери. Беше ясно, че са влезли неусетно, увлечени в разговора си. Не приличаха на хора, които го приготвят за сън. Стана ми неловко. Царят едва ли би искал те да разберат, че ме е повикал за нощта, така че останах неподвижно в моя тъмен ъгъл.
Когато си отидоха, се наканих да стана и да го съблека, но той започна да крачи нагоре-надолу, сякаш беше сам. Изглежда искаше мислите му да не бъдат обезпокоявани. Човек се научава кога да стои тихо и неподвижно.
Той продължаваше да ходи, главата му беше леко наклонена встрани, а очите му като че ли гледаха навън през шатрата. След малко седна на масата и започна да пише. Много странно занимание за един цар. Нали имаше слуги, които да напишат каквото искаше. През цялото време докато бях с Дарий, нито веднъж не го видях да докосне перо.