Изведнъж, без да говори с охраната отвън, без да спре на входа и без да поиска разрешение, в шатрата влезе един млад мъж. Познах го — той беше с Царя, когато Набарзан ме доведе. Александър — с гръб към входа — продължаваше да пише, а мъжът тръгна право към гърба му и го хвана за косата.
Така се ужасих, че едва не изкрещях. За момент през главата ми минаха хиляди ужасии. Представих си как трябва да избягам в гората преди тялото да бъде открито. Убиецът явно бе решил да ме обвини за това, знаейки, че Царят ме е повикал. Щяха да ме осъдят на бавна смърт.
И тъкмо щях да стана и да побягна, когато осъзнах, че никакъв удар не е нанесен. Новодошлият нямаше оръжие, а и Царят, който бе човек с бързи реакции, не оказа съпротива. Нито нож стърчеше от него, нито гърлото му беше прерязано. Другият разрошваше косата му с пръстите си, както човек си играе с момче.
Изненадата ме прикова в ъгъла. Разбрах всичко. Човекът — спомних си, че името му е Хефестион — наведе глава до главата на Царя, за да прочете написаното. След като дойдох малко на себе си, се преместих леко назад в прикритието на сенките. Те и двамата се обърнаха и ме видяха.
Сърцето ми направо престана да бие. Паднах ничком и целунах пода. Като станах, Хефестион гледаше Царя с повдигнати вежди и полунасмешка. Александър обаче гледаше право към мен и въобще не се засмя.
— Защо си тук? — попита той, но всичкият ми гръцки се беше изпарил от главата ми. Той ме повика с пръст, претърси ме с грубите си и здрави ръце и каза:
— Няма оръжие. От кога си тук?
— Велики господарю, дойдох след вечеря. — Не се осмелих да му припомня, че ме беше повикал. Несъмнено той искаше това да бъде забравено. — Наистина съжалявам, господарю. Аз — аз си помислих, че съм длъжен да ви чакам.
— Но ти ме чу като ти казах, че по-късно ще ти обясня задълженията ти.
При тези думи почувствах как срамът попари лицето ми и ме накара целият да почервенея. Идеше ми да потъна в земята. Не можех да отворя уста.
Той видя объркването ми. Ядът му премина и доста нежно каза:
— Не се разстройвай. Виждам, че не си ме разбрал правилно. Не съм ти ядосан, Багоас. Разрешавам ти да напуснеш.
Поклоних се и излязох. Телохранителят стоеше с гръб към шатрата. Спрях при неосветената страна. Нямах нито един приятел — никой, който да ме посъветва. Трябваше сам да науча каквото мога.
Царят тъкмо казваше:
— Дошъл след вечеря! И нито един звук. Той се движи като котка.
— Беше се вцепенил от страх — отговори Хефестион. — Ти какво смяташе да правиш с него, Александър? А? — Той се засмя.
— Ако трябва да отгатна, — каза Царят, — бих казал, че момчето си е помислило, че искаш да ме убиеш. Не забравяй, че той е свикнал с персийските нрави — при това с дворцовите нрави. Горкият! Той е бил момчето на Дарий. Казах му, че ще го видя по-късно. Разбира се, той си е помислил, че го искам за през нощта. Ненужно го засрамих. Всичко е по моя вина. Трябваше да използвам преводач. Но гръцкият му изглеждаше добър. А и аз самият трябва да понауча малко персийски — ей за такива неща.
— Я остави. Доста време ти трябваше, за да научиш гръцки. Но той може да ти бъде учител. Всъщност, по този начин можеш да го накараш да се чувства полезен.
В този момент един от охраната се раздвижи. Трябваше да се измъкна, и не успях да чуя нищо повече.
Леглото ми се намираше в палатката на писарите. Беше слабо осветена от една факла, поставена отвън. Двама от писарите спяха, но третият само се преструваше, че спи и надничаше изпод завивката, докато се събличах.
Достоен завършек за един ужасен ден. Завих се през глава с одеалото, захапах възглавницата и я намокрих с безмълвните си сълзи.
Спомних си обещанията на Набарзан. Какво коварство! Как е могъл да не знае това, след като беше научил толкова много неща? Сигурно цялата македонска армия го знаеше. От колко ли време тези двамата са любовници, че се държат така и си говорят по този начин? „Доста време ти трябваше, за да научиш гръцки!“ Десет години?
Евнухът на Царицата ни беше разказал как те заедно посетили царската шатра и как Царицата-майка не знаела на кого да се поклони. „Няма нищо, майко, не бяхте далеч от истината. Той също е Александър.“ Той не си беше направил труда да го скрие дори от нея.
Но защо, питах се, той въобще ме прие на служба? Какво може да иска от едно момче? Та той самият е момчето на друг!
Един от писарите хъркаше и въпреки яда си, аз си спомних с копнеж за лагера на Набарзан. Утре щяха да го изоставят, а следващата година вече щеше да гние там, в гората. Така някой ден щеше да изгние и всичко персийско в мен, докато се влача из непознатите земи — един слуга в една варварска армия.