Сам си е виновен, помислих си. Той им позволява да се държат като необучени кучета, които не си свиват опашката пред господаря. Страхуват се от него по време на война, но не и на собствената му маса. Какво ли ще си помислят сънародниците ми за него?
Един или двама от персийците ми хвърляха по някой поглед. Не всички от тях знаеха кой съм. На Дарий никога не би му минало и през ум да ме покаже до себе си на публично място. Затова пък на Александър, за когото не бях никакъв, явно му доставяше голямо удоволствие да ме виждат. Напълно разбираемо, си казах. Аз съм част от военните трофеи — като колесницата на Дарий. Аз съм момчето на Дарий.
На третия ден Шар, управителят, ми даде някаква бележка и ме изпрати да намеря Царя с думите:
— Предполагам, че играе на топка.
Отидох да търся мястото и намерих нещо като квадрат, заграден с платнища, а отвътре се чуваха подвиквания и тропот на крака. На входа нямаше нито врата нито стража. Влязох вътре и замръзнах на място. Десетина млади мъже тичаха около мен, и всички бяха чисто голи.
Не беше за вярване. Единствените възрастни хора, които някога бях виждал в такова състояние, бяха робите, когато ги продаваха на пазара, и престъпниците на мястото за екзекуции. Боже мой, сред какви хора бях попаднал! Обърнах се да избягам, когато един огромен космат младеж подскачайки дойде при мен и попита какво искам. Извърнах очи и му казах, че съм дошъл тук по погрешка, тъй като Шар ме е изпратил да намеря Царя.
— Той е тук — каза младият мъж, подскачайки на място. — Александър! Има съобщение от Шар! — В следващия момент пред мен се изправи Царят — гол като всички останали.
По липсата на какъвто и да било срам у него човек можеше да предположи, че той никога не е носил дрехи, нито пък е чувствал нужда от тях. Потресен от гледката, сведох поглед и направо си глътнах езика, докато той не се обади:
— Е, какво е това съобщение от Шар?
Помолих за извинение, а объркването ми беше пълно. Той взе бележката и я прочете. Потта на другия младеж миришеше като на кон. Но Царят изглеждаше така свеж, сякаш току-що бе излязъл от банята. За него се говореше, че природният му плам и усърдие били определящи в характера му. Тогава обаче единствената ми грижа бе как да скрия собственото си почервеняване от срам.
— Кажи на Шар — каза Александър и спря.
Почувствах, че ме гледа.
— Не, кажи му, че след малко ще изпратя да го повикат. — Явно беше, че не иска да ми довери и най-нищожното съобщение.
Не се учудих.
— Това е всичко — добави той, а след това рече: — Багоас!
— Да, господарю? — отговорих с поглед, забит в краката ми.
— Горе главата, момче! Скоро ще свикнеш.
Излязох като замаян. Чувал бях, че гърците са олицетворение на безсрамието, но никога не бях допускал, че един цар може да падне толкова ниско. Самият аз, обучен в професията да се събличам в спалнята, бих см срамувал, ако извън нея покажа по-малко благоприличие от който и да било друг. Ето как един цар може да накара дори проститутка да се изчерви. Възможно ли е, се питах тогава, той да няма никакво чувство за собственото си царствено положение?
Скоро след това преместихме лагера си. Бързината, с която стана това, ме изненада. Когато прозвуча тръбата, всеки като че ли знаеше какво точно трябва да прави, без да са необходими заповеди. Аз отидох да си взема коня последен и главният коняр ме наруга. А когато се върнах обратно, палатката вече я нямаше и вещите ми бяха оставени сред полето. Тръгнахме на поход час преди времето, по което Дарий би се събудил.
Огледах се наоколо, за да разбера къде е Александър. Но не видях и следа от него и затова попитах писаря, който яздеше до мен. Той посочи някъде напред. Видях една колесница, която се движеше доста бързо. Някакъв човек тичаше покрай нея, без тя да забавя ход, а след това скачаше вътре, после изскачаше отново и продължаваше да бяга.
— Защо Царят кара този човек да тича? — попитах. — Това наказание ли е?
Писарят отметна назад глава и се засмя.
— Но това е Царят.
И като видя, че съм озадачен, добави:
— Упражнява се. Хваща го саклет, че вървим толкова бавно. Понякога ходи и на лов по време на поход.
Представих си отново носилката с балдахина, магите с техния олтар, върволицата от евнуси, жени и багаж. Това ми изглеждаше като някакъв друг живот.
Движехме се на североизток из Хиркания. При следващия лагер дойде да се предаде Артабаз.
Той беше направил малка почивка след дългите походи и беше събрал заедно всичките си синове. Редом с по-възрастните вървяха и деветима хубави младежи, които никога не бях виждал преди. Сигурно всичките ги беше създал някъде между седемдесетата и осемдесетата си година.