— Буцефал. Мардийците го връщат обратно.
— Буцефал? Със сигурност това означаваше „Волска глава“ — много странно име.
— Извинявайте, но кой е той?
— Нима никога не си чувал за Буцефал? Но това е Конят на Александър!
Спомних си как сатрапите му подаряваха цели стада от коне, нямащи равни на себе си и попитах защо мардийците водят точно този.
— Защото го откраднаха — отговори ми той.
— В тази страна на конекрадци — рекох, — Царят е извадил голям късмет, че си го получава толкова скоро.
— Та как иначе — отвърна старецът спокойно. — Александър им изпрати съобщение, че ако не го върнат веднага, ще подпали горите и ще ги изколи всичките.
— Заради един кон? — извиках аз, като си спомних добротата му към Артабаз и великодушието му към гърците. — Не, той не би могъл да направи това.
Ветеранът се замисли.
— За Буцефал? О, грешиш. Мисля, че щеше да го направи.
Царят излезе пред шатрата — както когато посрещаше Артабаз. До него застанаха Хефестион и Птолемей. Птолемей беше истински воин, със скулесто лице и счупен нос, около десетина години по-голям от Александър. Повечето персийски царе биха се отървали от такъв човек, веднага щом заемеха трона, но те двамата изглеждаха като първи приятели. При звука на приближаващи се рогове и тримата се усмихнаха щастливо.
Най-отпред яздеше някакъв мардийски вожд, облечен в древна роба, толкова вехта, сякаш бе открадната още по времето на Ксеркс. Зад него водеха стадо коне. Веднага забелязах, че между тях нямаше нисайски, но големината все пак не е всичко.
Повдигнах се на пръсти, за да мога да хвърля поглед на тази перла, нямаща равна на себе си, на тази огнена стрела, която струваше колкото цяла една провинция и населението й. Сигурно наистина беше такъв, щом липсваше на един Цар, който можеше да притежава конете на половината свят. Дарий винаги имаше великолепни коне и би забелязал, ако броят им намалееше. Но единствено Управителят на царските конюшни знаеше имената им.
Шествието приближи. В знак на разкаяние мардийците бяха окичили всички коне с варварските си труфила — пера върху главите, а на челата им аленееха вълнени плетки, които блестяха от мъниста и пайети. Не знам защо, но най-накичен беше един стар черен кон, който тежко се движеше отпред и изглеждаше капнал от умора. Царят пристъпи към него.
Старият кон отметна глава и зацвили високо. Отблизо можеше да се види, че някога е бил хубав кон. Изведнъж Птолемей се втурна като момченце, взе юздата му от мардиеца и я разхлаби. Конят препусна в малко скован галоп и всичките глупави дрънкулки и труфила се раздрънкаха. Той се насочи право към Александър и разтърка муцуната си в рамото му.
Царят го погали по главата. Едва тогава видях, че през цялото време беше държал в ръката си ябълка, която сега даде на коня. След това се обърна и притисна лицето си към врата на животното. Видях, че плачеше.
Помислих си, че след всичко това вече няма нищо, с което Александър би могъл да ме изненада. Огледах войниците наоколо, за да видя как приемат всичко това. До мен двама македонци със загрубели лица подсмърчаха и бършеха носовете си.
Конят навираше муцуната си в ухото на Царя, сякаш искаше да му каже нещо. След това легна бавно на бедрата си и остана на седи така, сякаш бе постигнал победа и сега очакваше награда.
Царят, с все още мокро лице, каза:
— Уморен е от всичко това. Но ще издържи. Никога няма да се откажа от него. — След това го възседна. Конят скочи на крака доста енергично. Насочиха се към конюшните. Събралата си войска нададе радостни викове. Александър се обърна и им махна — беше щастлив като дете.
Старият войник ме погледна с усмивка. Казах му:
— Нещо не разбирам. Та този кон изглежда на повече от двадесет години!
— О, да. Той е на двадесет и пет — една година е по-млад от Александър. Когато Царят бил на тринадесет години, искали да го продадат на баща му. Но по пътя се отнасяли лошо с него и той не допускал никого до себе си. Цар Филип отказал да го купи, но Александър извикал, че захвърлят един прекрасен кон. Тогава баща му решил, да го накаже за дързостта и му позволил да се опита да го обязди, като решил, че конят ще го хвърли. Но конят го приел, веднага щом Александър го погалил с ръка. Да, това беше първото нещо, в което баща му не успя, а Александър направи… Той застана начело на войска, когато беше на шестнадесет, но и преди това вече беше воювал. И през цялото време яздеше само Буцефал. Атакува с него дори при Гавгамела, макар че скоро след това смени конете. Е, Буцефал участва в последното си сражение. Но, както виждаш, още го обичат.