— Това се среща рядко при царете. — казах.
— Не зная…Но аз съм сигурен, че Александър би направил същото и за мен. Веднъж той рискува живота си, за да ме спаси, макар че сега ползата от мен не е по-голяма, отколкото от този стар кон. Едно време му разказвах приказки за герои, а сега самият той ги създава, дори по-добри. При хълмовете над Тир замръкнахме заедно. Бяхме съвсем сами, защото бях надценил силите си, а той не би ме оставил в ръцете на никой друг. Вината беше моя. Лежахме горе сред скалите, беше зима, вятърът ни пронизваше, а сигналните огньове на врага бяха твърде близо. Тогава той ме докосна и каза: „Финикс, ти замръзваш. Чакай тук.“ И изчезна като светкавица. Дочух викове и крясъци от някакъв лагерен огън наблизо. След малко се върна с една горяща главня. Сам, единствено с меча си, и отново ги беше накарал да се уплашат до смърт. Ние си запалихме огън, а те се втурнаха да бягат, без дори да се опитат да разберат колко войници има с него.
Исках да остана да слушам още истории, но изведнъж се почувствах зле и трябваше да побягна и да повърна. Главата ми гореше, целият треперех. Казах на Шар, че имам треска и той ме изпрати в палатките на лазарета.
Те бяха препълнени с ранени от войната с мардийците. Лекарят ме остави в един ъгъл и ми каза да не ходя при другите, защото можело да се окаже заразно.
Няколко дни бях безпомощен като бебе и не можех да поемам нищо освен вода. Слушах как войниците се хвалят с подвизите си, и с броя на жените, които са изнасилили. Слушах ги и как говорят за Александър. „Те ни замеряха от скалите, а камъните бяха такива, че можеха да ти счупят ръката дори и през щита. И ето го — той идва и си върви невъзмутимо през този дъжд. «Е, момчета, какво чакаме? Достатъчно камъни, за да си построим обор за овце ли?» И тръгна да се катери нагоре по клисурата като котка по дърво. Ние задрапахме след него. А мардийците не можеха да ни целят там и ги нападнахме откъм фланга. Някои успяха да скочат от скалата, но останалите ги хванахме.“
Имаше някои, на които болката не позволяваше да говорят. Войникът, който лежеше на съседното легло, имаше връх от стрела, останал в рамото му. Бяха го срязали още на бойното поле, за да я извадят, но не бяха успели. Раната гноясваше и същия ден трябваше да изрежат месото около нея. Той стоеше мълчалив като мъртвец преди да дойде хирургът с инструментите и прислужникът му. Останалите промърмориха някакви странни думи на кураж и също замълчаха.
В началото той понасяше болката добре, но скоро започна да стене, а след това и да вика. Не след дълго се опита да се отскубне и прислужникът трябваше да го притисне надолу. Точно в този момент през вратата премина сянка. Някой влезе и коленичи до леглото. Войникът веднага млъкна и се чуваше само свистенето на дъха му през зъбите.
— Дръж се, Стратон, още малко — каза някой. Познах този глас. Беше на Александър.
Той отиде до леглото и зае мястото на прислужника. Войникът не извика повече, макар че дълбаеха в раната му. Най-сетне изкараха стрелата. Той въздъхна дълбоко — нещо средно между облекчение и ликуване. Царят се обади:
— Погледни само какво си имал в себе си. Досега не съм виждал човек, който да го е понесъл по-добре от теб.
Раненият отвърна:
— Виждали сме един — Александър. Из цялата палатка се разнесе шепот на одобрение. Царят постави ръка на здравото рамо и се изправи, а бялата му туника беше цялата изцапана с кръв и гной от раната. Реших, че сигурно ще отиде да се почисти и преоблече, но той само се обърна към хирурга, който превързваше раната, и каза:
— Не се притеснявай от мен.
Едно голямо ловно куче, което беше седяло тихо до входа, се вдигна на крака и отиде с тихи стъпки до Александър. Царят се огледа наоколо и тръгна към моя ъгъл. Върху горната част на ръката му видях големи червеникави белези от пръсти. Раненият сигурно го беше стискал здраво, — него, свещената царска особа!
Отсреща имаше един обикновен дървен стол, който използваха санитарите. Той го вдигна сам, със собствената си ръка, и дойде да седне до мен. Кучето започна да ме души.
— Долу, Перитас. Седни — сгълча го Александър. — Надявам се, че кучетата не са скверно нещо във вашата част на света, както са при евреите?
— Не, господарю — опитвах се да повярвам, че всичко това не е сън. — Ние ги почитаме. Кучето никога няма да те предаде, нито ще те излъже, казват персийците.
— Хубава поговорка. Чуваш ли това, Перитас? Но как си ти, момче? Изглеждаш изтощен. Да не би да си пил лоша вода?
— Не зная, господарю.
— Винаги питай за водата. Всъщност, тук в равнината е по-добре да пиеш вино. Колкото по-лоша е водата, толкова повече вино. И аз се бях разболял от същото. Бях по-зле и от куче, а после имах разстройство. И ти също имаш. Мога да го разбера по начина, по който са хлътнали очите ти. Колко пъти днес?