Възвърнах си говора и му казах. Той бързо успяваше да ме накара да пренебрегна всякакво стъписване.
— Не е шега работа — рече той. — Пий колкото можеш повече вода, тук поне имаме добра. И нищо не трябва да ядеш — само течности. Знам една хубава отвара, но тези билки не растат по тукашните места. Но ще разбера какво използват местните жители. И не се предавай, момче. Липсваш ми на вечеря. — Александър стана и кучето направи същото. — Ще постоя тук още малко. Няма нужда да искаш разрешение, ако трябва да тичаш навън. И не спазвай разните ваши правила. — Александър се засмя. — Знам какво е да те задържат, когато имаш разстройство.
Той се приближи до друго легло заедно с дървеното си столче. Толкова бях смаян, че почти веднага ми се наложи да изляза навън.
Когато Александър си замина, измъкнах малкото си огледало от кесията, която беше под възглавницата, и се огледах внимателно, прикрит от одеалото. Изглеждам ужасно, помислих си, а и той самият го каза. Дали беше искрен, когато ми каза, че му липсвам на вечеря? Не, той намираше добра дума за всекиго. „Изглеждаш изтощен“, бе казал.
Усетих, че един по-млад войник, як и с едър кокал, ми изръмжа нещо. Беше ли видял огледалото?
— Моля, говорете на гръцки — казах. — Не разбирам македонски.
— Сега, може би, разбираш как се е чувствал той в лазарета при Иса.
— Иса? Не знам нищо за никакъв лазарет.
— В такъв случай сега ще ти кажа. Твоите хора се врязаха при Иса, когато Царят се беше отдалечил и се биеше на другия фланг. Междувременно той беше оставил ранените в една палатка като тази. И твоят царствен развратник, който бягаше като козичка пред копието на Александър, се показал толкова смел с хора, които дори не можеха да се държат на краката си, че наредил всички да бъдат заклани живи в леглата. Те… Е, предполагам, че ти знаеш всичко за тези неща. Бях там, когато ги намерихме. Дори и да бяха само варвари, пак щеше да ми се доповръща. Един или двама бяха оставени живи; китките и на двете им ръце бяха отрязани, а останалата част от тях беше обгорена. Видях лицето на Александър. Всички си помислихме, че той ще направи същото при първия случай, който му се отдаде. Но не, в него има твърде много гордост. Сега, когато гневът ми се поохлади, се радвам, че не го направи. Така че, можеш да си лежиш тук в безопасност, приятно сгушен с порцията си каша.
— Не знаех — казах. — Съжалявам. — След това продължих да лежа и се завих през глава с одеалото. „Твоят царствен развратник“! Всеки път, когато той побегнеше от бойното поле, си бях казвал: „Кой съм аз, че да го съдя?“. Но сега аз го осъждах. Дали това е било жестокостта на страхливеца или пък хладнокръвно е дал воля на чувствата си? Кой знае? Не ми стигаше болестта, ами сега и този срам. Аз, който се мислех за човек с положение, защото един цар ме беше избрал. Но той не беше направил дори това. Някакъв сводник го беше направил вместо него. Завих се през глава и се отдадох на мъката.
През одеалото и сподавения си плач чух някой да казва:
— Ей ти, виж какво направи. И без това момчето беше полуживо, а сега го накара да изпадне в конвулсии. Те не са като нас, глупако. Ако той умре от това, горчиво ще съжаляваш. Царят харесва това момче. И с половин око се вижда.
В следващия миг една тежка ръка хвана рамото ми и първият войник (който не трябваше въобще да става от леглото) ми каза да не приемам нещата толкова лично. Вината не била моя. Той ми натика една смокиня в ръката, но имах достатъчно благоразумие да не я ям, макар да се престорих, че го правя. Треската ми се засили и пресуши сълзите ми.
Пристъпът беше остър, но кратък. Когато след два дни започнаха да ни извозват с каруци до следващия лагер, аз вече се възстановявах, макар че състоянието на повечето от ранените се влоши. Войникът с раната от стрелата умря по пътя. Рамото му гангреняса. В бълнуването си той призоваваше Царя. Човекът, който лежеше до мен, промърмори, че дори и Александър още не беше победил смъртта.
Младите бързо оздравяват. При следващото преместване на лагера вече бях в състояние да яздя.
През това време бяха настъпили някои промени. Минавах покрай една група от Почетната конница, която се състоеше от каймака на македонците с благороден произход, когато един глас ми извика на персийски:
— Ей, Багоас! Кажи ми нещо на гръцки. — Не можах да повярвам на очите си — беше принц Оксатрес, братът на Дарий.
Той беше русоляв, нещо рядко срещано при персийците, и почти не се отличаваше от останалите македонци, макар че беше по-висок и по-красив от който и да било от тях. Не беше попаднал случайно в Почетната конница — с тази чест го беше удостоил самият Александър.