При Иса те се бяха били един срещу друг пред царската колесница. Срещали се бяха и когато Тир падна и Оксатрес отиде при него начело на пратеничеството на Дарий. Като че ли всеки един от тях бе почувствал способностите на другия. А сега, когато Бес заграби короната, Оксатрес беше предпочел Александър, който щеше да му помогне в кръвното отмъщение, пред това да види убиеца на брат си върху трона.
Оксатрес имаше достатъчно основания да бъде бесен от това отвратително убийство. Едва сега разбрах цялата истина. Набарзан ми беше казал само онова, което знаеше. Убийците бяха проболи Дарий с копията си, бяха заклали двамата му роби, осакатили конете му и го бяха оставили, като решили, че е мъртъв. Но тъй като Александър бил по петите им, те бързали и го наръгали несръчно. Търсейки вода, ранените коне завлачили каруцата, заедно с умиращия Дарий. Докато лежал, покрит с кръв и мухи, той ги чувал как пият, а устата му пресъхвала от жажда. Най-сетне дошъл някакъв македонски войник, който се учудил, че конете са осакатени, а не откраднати. Докато ги оглеждал, той чул стенание. Бил благороден човек — дал на Царя студена вода преди да издъхне.
Александър, който пристигнал твърде късно, хвърлил върху тялото собственото си наметало. Изпратил трупа в Персеполис, за да бъде погребан с царски почести, като първо го предал на Царицата-майка, за да се погрижи за него.
Сега трябваше да мисля за собственото си бъдеще. След като Царят нямаше нужда от мен с моя занаят, трябваше да потърся благоразположението му по друг начин, ако не исках да изпадна до положението на най-обикновен лагерен слуга. Можех да се досетя докъде може да ме доведе това. Така че се огледах за някаква възможност.
Откакто плениха стария му кон Буцефал, Александър беше много недоволен от телохранителите си. Те отговаряха за царските коне. Когато мардийците ги нападнали в горите, телохранителите се бяха оправдали пред Царя, че разбойниците ги превъзхождали многократно по брой. Но той попитал конярите-тракийци и те му казали истината.
Той все още гледаше Буцефал като любимо дете и го извеждаше навън всеки ден, за да не би да се разболее, като стои затворен. Сигурен съм, че си го беше представял как завършва дните си при мардийците като товарно добиче, полуумряло от глад, бито и осеяно с рани от хамута.
Оръженосците, макар и от благородно потекло, бяха новаци, дошли на мястото на техните добре обучени предшественици. Така че Александър вече беше вдигнал ръце от тях. Сега проявяваше много по-малко търпение, отколкото в началото. Те пък, поради невежеството си, не знаеха как да се държат и предизвикваха недоволството и гнева му. Някои бяха намусени, други изнервени и непохватни.
Често за различни поръчки трябваше да ходя до шатрата му. Там свършвах някоя и друга дреболия, от която имаше нужда — желанията му бяха повече от прости — и го правех без да се суетя. Скоро той започна да ми възлага различни задачи, а не след дълго започна да ме държи при себе си, за да съм му постоянно под ръка. Случваше се да го чувам как казва на оръженосците си:
— О, остави това. Багоас ще се погрижи.
Понякога на аудиенция идваха персийци. Отнасях се към тях според ранга им, със съответната степен на уважение, и забелязах, че Александър си вземаше бележка от мен.
Беше рязък и груб с оръженосците си, както офицер се отнася с новобранци, но с мен винаги беше любезен, дори и когато показвах невежество. Всъщност, мислех си аз, той просто е имал нещастието да се роди между варвари. Такъв човек заслужаваше да се роди персиец.
Струваше ми се дори, че бях доста по-добре на мястото, което заемах, отколкото щях да бъда на това, за което Набарзан ме гласеше. Та кой може да каже колко време ще издържи желанието на един цар? Докато един полезен слуга не се захвърля толкова лесно.
Въпреки това, Александър никога не ме викаше да прислужвам, когато се къпеше или когато се приготвяше за сън. Не се съмнявах, че това се дължеше на онази първа нощ и винаги излизах преди Хефестион да дойде. Предупреждаваше ме Перитас, кучето на Александър, което познаваше походката му и започваше да удря с опашката си по пода.
Предпочитанието на Царя към мен толкова дразнеше телохранителите му, че само неговото присъствие ме спасяваше от обидите им. Бях подготвен за възможна завист, но не и за толкова много грубост. Но си мълчах — не бях закрепил достатъчно собственото си положение, та да мога да кажа на Царя. Освен това, той можеше да си помисли, че съм слаб и изнежен.