Още не бях свършил, но нещо ме накара да спра. Александър ме гледаше така, че сърцето ми едва не спря.
Цялото ми тяло казваше: „Винаги ще те обичам“, докато езикът ми в същото време промълви:
— Това има ли го в книгата Ви, господарю?
— Не. Но Херодот го е писал в една своя книга. — Той бутна назад стола си и отиде до прозореца, който гледаше към морето.
Благодарих му на ум, че и аз можех да стана. Дали ще ме накара отново да седна? Писарите, които пишеха писмата му, трябваше да седят, докато той се разхождаше из стаята. Но Александър не каза нищо. Обърна се и дойде до мястото под лампата, където стоях с гръб към стола си.
— Трябва да ми казваш — рече след малко той, — когато произнасям неправилно някоя персийска дума. Не се страхувай да ме поправяш. Иначе никога няма да се науча.
Пристъпих към него. Косата ми беше паднала върху раменете. Той вдигна ръка и я докосна.
— Моят господар добре знае, — казах тихо аз, — че трябва само да го поиска.
Ерос беше хвърлил мрежата си със силната хватка на един истински бог и прибираше улова си, без повече да му се противопоставят. Ръката, докоснала косата ми, се плъзна под нея.
— Ти си тук под моето покровителство — каза Александър. — Нямам право да искам нещо от теб, ако не го желаеш.
При тези думи, без всякакво уважение към свещената особа на Царя, обвих и двете си ръце около врата му.
Това беше краят на неговите преструвки. И ето че бях — в единствената от толкова много други прегръдки, за която някога съм полагал усилия.
Не казах нищо. И без това бях отишъл твърде далеч от мястото, което ми се полагаше. Всичко, което исках да кажа, бе: „Имам само едно нещо, което мога да ти дам, но то ще бъде най-хубавото, което, някога си получавал. Просто го вземи. Това е всичко.“
Той все още се колебаеше. Не от нежелание — това беше сигурно, а от нещо друго — може би от неловкост. Тази мисъл нахлу неочаквано в главата ми — къде е живял той — един войник? Та той не знае нищо повече от това, което знае едно обикновено момче!
Замислих се за неговото прочуто въздържание, което предполагах, че означава единствено, че не изнасилва пленниците си. Мислех за всичко това, когато той отиде до външната врата, за да каже на охраната, че ще си ляга и няма нужда от никого. (Сигурен съм, че те са се хванали на бас дали ще изляза.). Докато отивахме към спалнята, само едно нещо се въртеше в главата ми: „Всички други винаги са знаели какво е искал той. Ще трябва ли да го открия вместо него? Не познавам обичаите им… Мога да престъпя това, което е позволено… Той трябва да ме обича… иначе ще умра.“
Перитас, който се беше вдигнал от ъгъла си и ни беше последвал, се сви при краката на леглото, където бях длъжен да поставям дрехите си, за да не би гледката им да обиди Царя. Но Александър се изсмя:
— Кой пък е измислил подобна глупост? — и в края на краищата моите дрехи се оказаха на пода в една купчина с неговите.
Леглото беше много старо и величествено, направено от позлатено кедрово дърво. Беше настанало време да му поднеса царската персийска трапеза, както той сигурно очакваше от момчето на Дарий. Бях я приготвил заедно с всички подправки. Но въпреки че в професията си се чувствах стар като света, сърцето ми, което никой не беше обучавал, бе младо и то изведнъж надделя над мен. Вместо да предложа пикантни подправки аз просто го сграбчих, точно както бе направил войникът с раната от стрелата, и изрекох такива безразсъдства, че и днес, когато си спомня за тях, се изчервявам. Когато се усетих, че говоря на персийски, ги повторих на гръцки. Казах, че съм си мислил, че никога няма да ме обикне. Не го молех да ме взема със себе си навсякъде, където отива — не се осмелявах да искам чак това. Бях като пътник в пустинята, достигнал до заветния кладенец с вода.