— А, не. Така ли трябва да ти се отплащам? Стига толкова, иначе и двамата след малко ще се разплачем. Кой говори за обед? Та луната едва изгрява. Тази нощ няма нужда да бързаме.
По-късно, когато луната се вдигна високо, а той лежеше заспал, аз се облегнах, за да го гледам. Възбудата на духа и възторгът ме държаха буден. Лицето му беше гладко и красиво. Той бе удовлетворен и тялото и духът му бяха в хармония. Макар че виното е силно, си помислих, ти ще се върнеш за още.
Какво беше казал Набарзан? „Нещо, което винаги е искал, но не го е съзнавал.“ Каква хитра лисица! Как е могъл да се досети?
Ръката на Александър, почерняла от слънцето, лежеше разголена, както и рамото му, което беше млечно-бяло, като изключим вдлъбнатата рана, причинена от катапулта при Газа. Мястото бе избледняло. Сега имаше цвета на разредено вино. Докоснах го нежно с устни. Той спеше дълбоко и не ме усети.
Изкуството ми едва ли би струвало много, ако един път разбрал, не можех да го водя. Един малък облак замрежи луната. Спомних си онази първа нощ в шатрата му — как Хефестион влизаше и излизаше, когато си поиска и се държеше толкова мило с мен, колкото и с кучето. Толкова ли уверен беше в положението си, че да не се замисля за мен? Толкова уверен, че чак да не му пука? „Не можеш да познаеш какво направих снощи.“ „Разбира се, че мога. Спал си с момчето на Дарий. Знаех, че не след дълго ще го направиш. И какво — беше ли добър?“
В съня си Александър изглеждаше красив, устата му беше затворена, дишането му тихо, тялото му свежо и приятно. Стаята миришеше на любов и кедрово дърво, с едва доловим дъх на сол от морето. Есента приближаваше и нощният вятър духаше от север. Придърпах одеалото, за да го завия по-добре. Без да се събуди, той се размърда към мен в огромното легло, търсейки топлина.
Сгуших се в прегръдката му и си помислих: „Ще видим кой ще победи, Хефестион! През всичките тези години ти си направил от него момче. Но с мен той ще бъде мъж.“
13
Новината веднага се разпространи. Александър прие това спокойно. Когато трябваше, той можеше да пази тайна, но никога не е бил потаен. Той не скриваше, че присъствието ми му доставя удоволствие, но не даде никакъв повод за подигравки. Беше горд от поведението си, макар че за него всичко беше ново. Сега аз му прислужвах в банята. Той свикна да отпраща останалите. Един или два пъти, докато стоях на вечеря до стола на Царя, улавях, че Хефестион ми хвърля погледи. Но той не показваше с нищо друго мнението си и продължаваше да влиза и излиза толкова свободно, колкото и преди. Нямаше начин да разбера какво казва, когато излизах от стаята — стените на двореца в Задракарта са дебели четири стъпки.
Александър никога не ми проговори за него. Не си правех илюзии по този въпрос. Хефестион не беше забравен. Той просто беше недосегаем.
Замислих се за стария кон на Царя, заради който той бе готов да разруши цяла провинция, независимо че този кон никога вече нямаше да го носи в битка. Това е същото, рекох си. Той никога не се отвръща от обичта — това не му е присъщо. Хефестион не се беше наредил толкова зле. Ако красивото момче, което си прегърнал в купата сено, на осемнадесет години стане командир на конницата и все още е твое момче, нямаш какво толкова да се оплакваш. Ако то продължи напред и стане Фараон или Велик Цар, със съкровищата на Вавилон, Суза и Персеполис, положени в краката му, ако е обожаван от най-смелите войници в света, няма ли да е чудесно, ако разбереш, че той вече не е момче и иска да има свое момче? Колко ли време е минало, се чудех, откакто те двамата са се почувствали много повече от обикновени любовници? Откакто може би Александър за последен път е яздил Буцефал в сражение? И все пак…
Но с идването на нощта грижите ме напускаха. Сега Александър знаеше какво иска, а аз знаех по-добре от него как да го получи. Понякога, когато танцуваш, просто надминаваш себе си и не можеш да сбъркаш. Това беше същото.
Една нощ, когато през широкия прозорец лунната светлина проблесна и докосна нещо златно в спалнята, си спомних моята стара стая в двореца в Суза и зова на моите мечти: „Красив ли съм? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не мога да живея без любов.“ Винаги съм вярвал, че този зов е магически.
Съмнявам се, че някога през живота си Александър е лежал с някого, към когото да не е чувствал привързаност или обич. Той винаги имаше нужда от любов, така както палмовото дърво има нужда от вода — любовта на армията, на градовете, на победените врагове — нищо не му беше достатъчно. Но както всеки ще ви каже, това го правеше незащитен от фалшиви приятели. И въпреки всичко, нито един човек не е обожествяван след смъртта си, когато престане да бъде опасен, ако не са го обичали приживе. Александър не можеше да живее без обичта на другите и никога не прощаваше на тези, които са го измамили. Защото той самият никога не злоупотребяваше с обичта, ако му я даваха с цялото си сърце, нито пък презираше този, който му я дава. Той я приемаше с благодарност и се чувстваше обвързан от нея. Трябваше да го разбера.