Александър ми прочете и един откъс, описващ как благородниците избрали за Кир най-прекрасната от благородните дами от пленниците. Тя плачела за мъртвия си съпруг, но когато Кир разбрал, че мъжът й е жив, не пожелал дори да види лицето й. Настанил я на почетно място в собственото си домакинство и пратил известие на съпруга й. А когато той дошъл да се предаде и да се за кълне във вярност, Царят я извел и лично им съединил ръцете. Докато Александър четеше, изведнъж осъзнах, че това е същото, което беше решил да направи за Дарий и Царицата. Ето защо той беше оплакал смъртта й. Видях как си беше представял всичко, точно като в книгата, и се замислих за каруцата, покрита с кожи, и за възглавниците с капещата от тях кръв.
Той вече не водеше със себе си харема. Още преди да пристигна, Александър беше настанил Царицата-майка заедно с принцесите в Суза.
Един цар, се казваше някъде в книгата, трябва не просто да доказва, че е по-добър от тези, които управлява; той трябва да ги омагьосва с обаянието си.
Обърнах се към него:
— Нека кажа това на персийски — и двамата се усмихнахме един на друг.
— Трябва да се научиш да четеш гръцки — каза ми Александър. — Това, че не можеш да четеш, е голяма загуба за теб. Ще ти намеря добър учител. Но не Калистен — той се мисли за твърде велик.
Няколко дни четяхме заедно книгата за Кир и той често ме питаше дали това или онова е вярно. Александър толкова я обичаше, че никога не посмях да му кажа, че този гръцки разказвач, родом от Атина, където не са имали царе, си е изградил образа на мечтания цар и му е дал името Кир. Но ако в книгата имаше грешки свързани с персийските обичаи, винаги му казвах, за да не се постави в неудобно положение пред сънародниците ми. А когато четеше на глас някое правило или предписание, което беше оформило характера и начина му на мислене, винаги казвах, че то се разказва като легенда в Аншан и се приписва на устата на Кир. Нищо не може да се сравни с това да доставяш радост на човека, когото обичаш.
— Като момче са ме учили погрешно — каза веднъж Александър. — Не искам да те оскърбявам с това, което ме караха да мисля за персийците. Предполагам, че старецът, който ме обучаваше, продължава да говори същите неща в школата си в Атина. Тази книга за Кир ми отвори очите, когато бях на петнадесет години. Истината е, че всички хора са божии чада. Бог прави най-добрите от тях повече свои, отколкото останалите, и те могат да бъдат открити навсякъде, не само в една страна. — Той ме докосна с ръка.
— Истина ли е казано — продължи Александър, — че Кир се е съюзил с мидийците, за да победи асирийците. Херодот твърди, че е водил война срещу мидийците.
— Истина е, господарю мой. Всеки персиец ще го потвърди.
Александър продължи да чете:
„Той властвал над тези народи, макар и те да не говорели същия език като него, нито пък имало народ, който да говори езика на друг народ. И въпреки това, той успял да вдъхне такова страхопочитание към себе си, че никой не смеел да му се противопостави. И той можел да възбуди у тях толкова силно желание да му се понравят и угодят, че те всички пожелали да бъдат водени от Неговата воля.“
— И това е истина — казах аз. — И ще си остане такава.
— Странно, той не е направил мидийците васали на персийците и въпреки това ги е управлявал като техен цар.
— Да, господарю. — Бях дочул, че някои от главните мидийски аристократи се вдигнали на въстание срещу Астиаг заради неговата жестокост. По всяка вероятност те са сключили договор с Кир и са воювали заедно. Впоследстие той е спазил този договор, защото е бил човек на честта.
— Вярно е — продължих, — Кир направи от всички нас едно царство.
— Така е трябвало и да бъде. Кир не е създал държава от победени и победители, а една велика империя. Той е избирал хората според това какъв е всеки един от тях, а не според хорските приказки, клюки или според глупавите суеверия… Хм, мисля, че не му е било трудно да убеждава победените. Но да убедиш победителите — това вече е нещо.
Зяпнах от изумление.
Защо, мислех си, Александър иска да следва Кир дори и в това. Едва ли за да го надмине, тъй като Кир е бил обвързан с договор, а Александър е свободен… А и аз бях първият персиец, на когото той казваше това.
Доста време беше минало, откакто за последен път си бях спомнял баща си ясно. Но сега отново ми се яви лицето му, благославящо моите бъдещи синове. Може би в края на краищата думите му не са били празни приказки.
— Ей, — каза Александър, — кажи ми за какво мислеше, какво ти мина през главата?