— Че плодовете на мечтите надживяват плодовете на семето.
— Ти си прозорлив. И аз често съм си мислил това.
Но аз не му казах: „Не, аз съм евнух, който се старае, доколкото може, да извлече полза от това“, а му разказах всичко за Новогодишните празненства, които Кир беше започнал като празник на Приятелството. Разказах му и как повел племената да завладеят Вавилон, а мидийците и персийците си съперничели кой ще покаже повече храброст пред него. Понякога, от нетърпение и пламенност, аз се запъвах в своя гръцки, търсейки думата, но той казваше:
— Няма нищо. Разбирам какво искаш да кажеш.
През деня около него винаги имаше хора и врява. Но през нощта сякаш идвах при него като момчето на Кир, а не като момчето на Дарий. Той се унасяше усмихнат и забравяше за неприятностите и грижите. И тогава си казвах: „Ето едно нещо, което аз направих за него, а Хефестион не успя“.
Своенравно е сърцето. Дарий нито ми беше предлагал любов, нито беше искал. Но аз чувствах, че трябва да му бъда благодарен за всичко, което ми беше дал — за коня, за огледалото, за гривната. А сега, при тези богатства, аз измъчвах душата си, защото преди мен е имало друг. Аз исках да го имам целия.
По всякакъв друг начин, освен с думи, Александър ми показваше, че с мен изпитва много повече удоволствие, отколкото с който и да било друг преди мен. Той беше твърде великодушен, за да омаловажава това. Но думите никога не бяха изречени и аз добре знаех защо. Това би опетнило верността.
„Никога не бъди досаден“ ми беше казал Оромедон преди много време. „Никога, никога, никога. Това е най-бързият път към мръсните улици навън. Никога.“ И той, който винаги беше нежен като коприна, внезапно ми беше издърпал косата така, че да ме накара да изскимтя. „Направих това заради теб“, беше казал, „за да те накарам да го запомниш“.
Никой не може да притежава боговете. Но има хора, които боговете избират, за да ги направят по-богоподобни от останалите. Запомних това.
Имаше моменти, когато бях готов да го сграбча с двете си ръце и да извикам с всичка сила: „Обичай ме повече от всичко! Кажи ми, че обичаш най-много мен! Кажи, че ме обичаш повече от всичко друго на света!“
Но аз помнех.
Изправен до стената на залата за аудиенции и Задракарта, аз го наблюдавах как приема македонците Той ги посрещаше без всякакви формалности и се разхождаше сред тях като равен.
„Ти си музикант“, ми беше казал Оромедон „Всичко, от което се нуждаеш, е да познаваш инструмента си“. Но Оромедон имаше предвид по-прости инструменти. А тази арфа имаше много струни и някои не бяха предназначени аз да свиря на тях.
И все пак ние бяхме в съзвучие.
Такива неща ми се въртяха в главата, когато влезе един вестоносец с връзка писма от Македония. Царят ги взе и седна да ги чете на най-близкия диван, както правят обикновените хора. Той продължаваше да върши тези неща. Копнеех да мога да му кажа, че те му нанасят вреда.
Докато преглеждаше писмата, Хефестион пресече залата и седна до него. Останах с отворена уста — това надминаваше всички останали дързости. Но Александър просто му даде да държи някои от свитъците.
Двамата не бяха много далеч от мен. В момента, в който вземаше най-дебелото от писмата, чух Царя да казва:
— От майка ми — и въздъхна дълбоко.
— Прочети го и свършвай с тази неприятна работа — каза Хефестион.
Макар и да го мразех, можех да разбера защо Майката на Дарий се беше объркала, и беше отдала царските почести на него. Според нашите персийски канони той й се беше сторил по-красив и по-представителен: висок, с черти, близки до съвършенството. Когато лицето му беше спокойно, то изглеждаше сериозно, дори печално. Косата му беше с цвят на блестящ бронз, макар и доста по-груба от моята.
Междувременно Александър беше отворил писмото на Царица Олимпиада. А Хефестион, облегнал се свободно върху рамото му, го четеше заедно с него.
Обзе ме горчивина, защото осъзнах, че това беше смутило дори и македонците. Мърморенето им достигна до мен.
— Този за какъв се мисли?
— Е, хайде, всички знаем. Но не е необходимо да го показва толкова явно.
Един от старите войници, които се отличаваха с брадите си и с невъзпитаното си държание, се обади на висок глас:
— Щом Хефестион може да го чете, защо и ние да не можем да го чуем?
Александър вдигна глава. Той обаче не повика охраната, за да арестуват нахалника. Дори не го смъмри. Просто извади пръстена си с печата, обърна се усмихнат към Хефестион и постави върху устните му царския печат. После и двамата се върнаха към писмото.
Винаги можех да се движа безшумно и лесно, дори и когато бях заслепен от сълзи. Никой не забеляза как се измъкнах. Втурнах се към конюшните и се отправих в галоп извън града, към блатата до морето, подплашвайки цели облаци от черни като мислите ми птици. На връщане към двореца мрачните ми мисли се наредиха като врани, накацали върху бесило. Няма да мога да живея, рекох си, докато този човек ходи по земята. Той трябва да умре.