Размишлявах върху това, докато водех коня си през пясъчните дюни. Още като момчета те се бяха обрекли един на друг и докато този човек беше верен, Александър би се чувствал обвързан. Той ще го предпочита пред всичко друго на света, казах си, макар че в сърцето си обича най-много мен. Направо се пържех жив в огън. Не! Само едно нещо ще свърши работа срещу Хефестион. Ще го убия!
Реших да отида на следващата сутрин на пазара на просяците и да си купя стари дрехи. Щях да се преоблека някъде навън и да скрия истинските си дрехи в пясъка. После щях да увия главата си с парче плат, за да скрия безбрадото си лице, и да потъна в малките улички под крепостната стена. А там да намеря някой билкар, който няма да задава въпроси. Реших, че не след дълго ще успея да се добера до виното или храната му.
Така стигнах до конюшните, повиках един коняр да се погрижи за коня ми и се върнах обратно в залата, за да наблюдавам Хефестиони да си мисля: „Скоро ти ще умреш.“
Стоях тихо, прилепен до стената, и отново премислях плана си. Ще купя отрова — дотук добре. В стъкленица ли да бъде или в торбичка? Но къде ще я пазя? В дрехите си? На врата? И колко дълго ще се наложи да я крия?
Постепенно ентусиазмът ми се поохлади и започнах да мисля за хилядите случайности, които можеха да ме разкрият. Предъвквах едно по едно тези дребни нещица, и тогава изведнъж в главата ми като светкавица проблесна най-важното. Ако открият отрова у мен, кой ли не би се усъмнил, че тя е предназначена за Царя? Та аз бях доведен при него от човек, който вече беше убил един цар.
И тогава те щяха да измъкнат Набарзан от дома му и да го разпънат редом с мен. Дълго щяха да ме помнят — персийското момче, курвата на Дарий, което направило на глупак великия Александър. Така той щеше да ме запомни — със сигурност. Не, по-скоро аз самият бих глътнал отровата, макар и само мисълта за това да изгаряше вътрешностите ми като бушуващ пожар.
Аудиенцията на македонците беше завършила. Сега залата беше пълна с персийци. Тяхното присъствие ми напомни чий син съм аз. Какво си бях наумил? Да убия един честен и предан човек само защото беше застанал на пътя ми? По същия начин и братята на Цар Арсес му бяха предани и пречеха на друг един Багоас. А също и баща ми.
Следващия път, когато видях Хефестион близо до Царя, си казах: „Е, ако искам, мога да те убия, но имаш късмет, че няма да се унижа чак дотам.“
Бях достатъчно млад, за да може тази мисъл да ме накара да се почувствам по-добре. И твърде изпълнен със собствените си грижи, за да се замисля за неговите.
Това, което беше имал той, никога вече нямаше да принадлежи на някой друг. Неговите претенции бяха удовлетворени. Как можеше да иска още? Възможно е и да е поискал от своя възлюбен да не става любовник на тъмноокото персийско момче, което успя да му даде онова, от което никой никога не е мислил, че Александър може да има нужда. Може би желанието от времето на младостта им бе изчезнало (ако е така, можех да се досетя кой първи е изстинал), но тяхната обич оставаше открита като женитба. Докато е лежал сам в леглото си през дългите нощи в Задракарта, Хефестион едва ли е спял спокойно. Като че ли в нахалната му постъпка с писмото видях един призив, една молба за доказателство за обичта на Александър. Той я беше разбрал и даде това доказателство пред очите на всички.
През нощта, люшкайки се между мъката и чувството за вина, изгубих усещането си за мярка — бях напрегнат и глупав и опитах нещо, което бях научил в Суза, нещо, което той не можеше и да предположи, че знам. Усетих глупавата си грешка. Уплаших се, че ще се възмути, тъй като не разчитах на неговата наивност в тези неща.
— Само не ми казвай, че си правил това с Дарий! — възкликна той и се разсмя толкова силно, че едва не падна от леглото.
Толкова се обърках, че скрих лицето си и не смеех да го погледна в очите.
— Какво има? — попита той.
— Аз те обидих. — отговорих — Ще си отида.
Но той ме дръпна обратно.
— Недей да се цупиш! Какво толкова е станало? — Гласът му внезапно се промени и той добави: — Да не би Дарий още да ти липсва?
Той ревнуваше. Да, дори и той! Хвърлих се върху него с такова настървение, че заприлича повече на война, отколкото на любов. Наложи се да ме успокоява известно време, преди да можем да започнем отново. Но дори и тогава продължих да бъда напрегнат и накрая почувствах болка, почти като тази в началото. Макар и да не му казах нищо, той като че усети някаква разлика. Останах да лежа безмълвен, без да правя нищо, за да разсея натъжаването му. Той не издържа и се обади пръв: