Но мисля, че накрая дори и те не биха могли да оспорят победата ми. Знаех, че трябва да победя — заради него и заради себе си. Истина е, че той никога не се месеше в работата на съдиите; но е вярно също така, че и съдиите са хора. Онези в Тир може и да са знаели високото мнение на Александър за Тетал, но сега беше различно — аз му бях любовник. Нямаше начин да не се замислят за това. Но аз не го исках.
В Суза танцувах, за да спечеля благосклонност, от страх да не бъда изгонен, от суета и от тщеславие. Сега танцувах в името на нашата любов.
Редът бе определен чрез хвърляне на жребий — аз бях четвърти. И още не бях стигнал до средата на първия си бърз танц с дървените хлопки, когато започнаха ръкоплясканията. Това беше ново за мен. Най-голямата ми публика до този момент бяха шепата гости на Дарий, които ме хвалеха от вежливост и от страх. Но тези викове и пляскания бяха нещо различно. Сякаш ми поникнаха крила. Когато стигнах до салтото си в края, вече не чувах музиката.
Съдиите направиха избора си, без да се двоумят. Повикаха ме да получа венеца си.
Следван от глъчката, се качих на подиума и коленичих на ръба. Някой подадена Александър блестящия венец. Вдигнах глава и видях усмивката му.
Той положи венеца върху главата ми, а докосването му бе като ласка. Ако щастието можеше да изпълва като храната или виното, то аз щях вече да съм се пръснал. Хефестион никога не е правил нищо подобно за него, си рекох.
Следващото състезание беше за музиканти. Ако Мъдрият Бог беше изпратил долу ангелите си да свирят, аз нямаше да мога да разбера разликата.
Не си спомням нищо друго до пиршеството същата вечер, когато стоях до стола му. То беше огромно, доста добре направено за македонските обичаи, и се състоя във величествената зала на двореца, осветена ярко от многобройните лампи. Гостите бяха прекалено много, за да могат да използват гръцките кушетки. Александър беше поканил повече персийски аристократи от всякога. През цялата вечер бях зает с подаръците и с предаването на съобщения. Всеки имаше какво да каже за моя танц. А аз си казвах: „Той удостоява с уважение хората от моя народ заради това, което намира в тях, но и малко, заради мен самия.“ И си мислех с опиянение за предстоящата нощ.
Качих се в стаята преди него. Видях, че вместо халата за баня и кърпите са оставени кат чисти дрехи. Ако цяла вечер не се бях чувствал като замаян, можех да предвидя това. Добре, че го осъзнах навреме, за да не стана смешен.
Той също се качи, прегърна ме (телохранителят се беше оттеглил, когато ме видя, че идвам и каза:
— Днес всички в Задракарта ми завиждаха, но не защото съм Цар.
Съблякох мантията и му помогнах да се преоблече.
— Не ме чакай, скъпи мой. Ще бъда долу със стари приятели и ще пием чак до зори. Отивай да си лягаш и добре се завий, че да не се схванеш утре.
Типично македонска нощ, си мислех, докато прибирах пурпурната му роба. Е, добре, той ме предупреди. Но това няма значение — колкото и да е пиян, аз ще му помогна да си легне, а не някой недодялан телохранител. Това е най-малкото, което мога да направя за него.
Взех едно свободно одеало от скрина и се увих в ъгъла. Дори твърдият под не успя да ме задържи буден задълго.
Дочух гласа му. Навън вече се чуваше чуруликане на птици, но още не беше се зазорило.
— Мога да ходя и сам. Господи, необходими бяха четирима души, за да преместят Филотас.
— Едва ли ще успеят да го занесат — каза Хефестион. — А ти ще се оправиш ли сам?
— Да, но влез. — Пауза. — Влизай, де! Тук няма никой.
Вцепених се. Беше прав, когато каза, че трябва добре да се завия. Покрих се през глава с одеалото, за да не би лицето ми да отрази светлината.
Хефестион беше хванал ръката на Александър през рамо, но не беше ясно кой кого мъкне. Положи го да седне, събу сандалите му и махна пояса. След това му свали хитона през главата и му помогна да легне. Накрая придърпа масата, остави там каната с вода и чашата, потърси гърнето и го постави да му е под ръка. Потопи една кърпа в каната и избърса лицето на Александър. Макар че не се държеше здраво на краката си, той свърши всичко това доста сръчно.
Александър въздъхна и каза:
— Така е добре.
— Най-добре е хубаво да се наспиш.
— Като поспя, ще ми олекне. Ах, така е добре… Ти винаги мислиш за всичко.
— Трябваше… Досега. — Хефестион се наведе, целуна Александър по челото и се усмихна — Лека нощ, моя любов. — И излезе, като затвори леко вратата.
Александър се обърна на една страна. Изчаках за да съм сигурен, че е заспал дълбоко. След това предпазливо прибрах одеалото. Промъкнах се крадешком до моето студено легло със зазоряването и крясъците на чайките.