През една от тях той ме попита:
— Ядоса ли се, когато изгорих Персеполис?
— Не, господарю мой, никога не съм бил там. Но защо, всъщност, ти го превърна в пепелища?
— В клада. Ние разпалихме клада. Бог ни вдъхнови.
На светлината на нощната лампа лицето му ми се стори като лицето на прехласнат певец. Той присви очи:
— Завеси от огън, гоблени от огън; горящи маси, образуващи величествен огнен пир. Всички тавани бяха от кедрово дърво. Когато престанахме да хвърляме факлите, а топлината ни накара да се отдалечим, огънят се стрелна към черното небе като пълноводен поток; огромен огнен дъжд се изля нагоре с искри, които се разпръскват навсякъде — боботещ и ослепително сияещ право към небесата. И тогава си казах: „Нищо чудно, че те го боготворят. Та има ли нещо друго на земята, което да е по-богоподобно?“
Той обичаше да му говорят след любовния акт; все още имаше нещо у него, което му казваше, че желанието е слабост. При тези случаи аз му говорех за сериозни неща. Смехът и играта бяха за преди това.
Веднъж той ми каза:
— Странно, ние лежим заедно един до друг, а ти продължаваш да ме наричаш „господарю мой“. Защо го правиш?
— Защото за мен ти си такъв — в сърцето ми, във всичко.
— Запази го в сърцето си, любими, особено пред македонците. Вече забелязах някои погледи.
— Ти винаги ще бъдеш мой господар, както и да те наричам. А как трябва да ти казвам?
Той прихна:
— Александър, разбира се. Всеки македонски войник може да ме нарича така.
— Искандер — повторих аз. Произношението ми на гръцки още не беше добро.
Той се разсмя и ми каза да опитам пак.
— Така е по-добре. Когато чуват, че ме титулува ш „господарю“, те си мислят: „Значи, той започва да се смята за Велик Цар.“
Най-сетне ми се беше отдал случай.
— Но, господарю мой, господарю Искандер, та ти си Великият Цар на Персия! Познавам народа си — те не са като македонците. Знам, че гърците казват, че боговете завиждат на великите мъже и че наказват надм… — бях залегнал здраво над книгите, но думата ми убягна.
— Надменността — поправи ме той. — Да, те вече ме наблюдават за това.
— Но не и персийците, господарю. Те търсят в един велик човек величественост и великолепие. Ако им се стори, че той не се държи на висота и се принизява, те оттеглят уважението си.
— Принизява? — повтори той глухо.
Вече беше твърде късно да се върна назад.
— Господарю мой, ние ценим смелостта и победите. Но Царят… Царят трябва да бъде нещо друго, нещо различно. Големите сатрапи трябва да се обръщат към него като към бог. За него те правят прострацията, която пък селяните правят за тях.
Александър не каза нищо. Чаках, изпълнен със страх. Най-сетне той проговори:
— Братът на Дарий искаше да ми каже това. Но не посмя.
— И сега господарят ми е ядосан?
— Никога, щом става дума за съвет, даден от любов. — Той ме придърпа по-близо до себе си, за да го докаже. — Но, помни, Дарий загуби и ще ти кажа защо. Човек може да управлява сатрапите по този начин, но не и войниците. Те не искат да следват някакъв царствен образ, към когото трябва да пълзят по корем. Те искат да знаят, че ти ги помниш от някоя битка преди година и че знаеш дали имат брат на служба при теб; те искат да чуят една дума от устата ти, ако той умре. Ако са покрити със сняг, те предпочитат да виждат, че и командирът им е покрит със сняг. И ако дажбите или водата не достигат, а ти продължаваш да водиш колоната напред, те искат да знаят, че и ти се лишаваш наравно с всички. Тогава те ще те следват. И те обичат да се смеят… Разбрах на какво се смеят, когато бях на шест години и се мотаех в караулните помещения в двореца на баща ми. Те ме направиха Велик Цар на Персия, не забравяй това… Не, не съм ядосан. Ти имаше право да го кажеш. Но знаеш ли, в себе си аз нося кръвта на гърци и троянци едновременно.
Не знаех нищо за това, но целунах рамото му с благоговение.
— Както и да е. Да кажем, че харесвам твоя народ, или че откривам в него нещо от себе си. И защо да казваме твой и мой? Те всички трябва да бъдат наш. Кир не намери покой, докато не го постигна. Сега е дошло време отново да се създаде нещо ново. Бог не ни води всички по този път ей така.
— Говорих прекалено много — казах. — Ето, сега ти се разсъни и отново си с широко отворени очи.
Последният път, когато му казах така, той беше отговорил: „Защо не?“. Но тази вечер каза само „Да“ и продължи да мисли. Унесох се в сън до неговите отворени очи.
Навлязохме в Бактрия — огромна хълмиста пустош, докосната вече от есента, пронизвана от жулещи ветрове, духащи откъм заснежените планини. Купих си един кафтан от червеникав плат, обшит с кожи от белка, тъй като при Каспийските Врати бях загубил стария от кожата на рис. Войниците се облякоха дебело и топло с овчи и кози кожи, а офицерите имаха наметала от хубав вълнен плат. Но само персийците, облечени в панталони и дрехи с ръкави, изглеждаха наистина стоплени. Понякога македонците ми хвърляха завистливи погледи. Но те по-скоро биха умрели, отколкото да се облекат с дрехите на победените — изнежените и калпави персийци и мидийци.