Принц Оксатрес беше повишен до Телохранител на Царя. Александър обичаше да се огражда с хубави хора и сметна, че постът отговаря на ранга му. На ръст той беше с около един палец по-нисък от Дарий. Смеейки се, Александър ми каза, че на Филотас ще му бъде за сефте някой да го гледа отгоре, а не отдолу. Отговорих сдържано, като се надявах той да го забележи. Този Филотас не ми излизаше от ума.
Той беше най-надменният и най-претенциозният от генералите — Командир на Почетната конница. Смятаха го за красив, но за моя персийски вкус той беше прекалени риж. Филотас изпъкваше най-много сред онези, които си позволяваха да надминават Царя по разкош и пищност. Кълна се, че той ходеше на лов с повече прислужници и лични принадлежности, отколкото Дарий, а шатрата му отвътре приличаше на дворец. Веднъж му занесох там съобщение и той ме погледна с презрение. Това още повече ме настрои срещу него, въпреки че и Хефестион не го харесваше.
Когато човек познава начина на живот в царския двор, той знае какво точно да търси. Понякога заставах извън залата за аудиенции, както бях правил във Вавилон, за да наблюдавам лицата на излизащите. Виждах естествено, обичайните изражения на облекчение, разочарование, удоволствие, свойско държание или непринудено отпускане. Но усмивката на Филотас твърде бързо напускаше лицето му, а един път дори — мога да се закълна в това — видях в очите му подигравка. Ала запазих всичко в себе си. Не се осмелих да кажа нищо на Александър — те се познаваха, откакто се помнят. Бяха приятели от детинство и Царят му вярваше повече, отколкото на себе си. Но не беше само това. Бащата на Филотас, Парменион, имаше най-висок ранг и беше втори след Царя. Той заемаше по-голяма длъжност дори от Кратер, който беше най-главният от генералите тук. Парменион някога е бил главнокомандуващ на армията на Цар Филип. Никога не бях го виждал, защото армията му пазеше западните пътища зад нас — доверие, от което зависеше животът на всички ни.
Така че благоразумно запазих мълчание. Само похвалих нисайските коне на Оксатрес и техните великолепни парадни сбруи, като добавих:
— Но, разбира се, господарю мой, дори и в двора на брат си Дарий, той никога не е бил богат колкото Филотас.
— Така ли? — погледна ме Александър и забелязах, че това го накара да се замисли. Тогава аз го прегърнах, смеейки се, и продължих: — Но сега дори самият ти не си толкова богат, колкото съм аз.
Единствената последица от разговора, на която станах свидетел, бе, че той разгледа конските сбруи на Оксатрес и толкова ги хареса, че накара да направят същите и за стария Буцефал. Един персиец никога не би се възхитил от гръцки кон. Но след като видях Буцефал нахранен, добре гледан и свеж, вече можех да повярвам, че той е носил Александър в бой в продължение десет години и никога не е показал страх. Повечето коне се дразнят от нова премяна — оглавник с кокарда, сребърни капаци и висящи гравирани плочки на хамута. Но Буцефал имаше високо мнение за себе си и пристъпваше важно наоколо, представяйки ги в най-добра светлина. В този кон имаше много от характера на Александър.
Мислех си за това, докато разтривах Царя преди вечеря. Той обичаше това заедно със задължителната баня преди лягане. Александър беше най-чистоплътният човек, когото съм познавал, разбира се, когато неговите многобройни войни му го позволяваха. В началото често се чудех какъв ли е този дискретен и приятен аромат, който използваше, и тършувах да открия стъкленицата. Но такава нямаше — това беше дар на природата.
Похвалих новите сбруи на Буцефал и вида му, а Александър ми довери, че е поръчал да направят и други такива като подаръци за неговите приятели. Бършех го с кърпа. Цялото му тяло беше в мускули, но не така грамадно и грозно като телата на онези гръцки борци.
— Колко добре, господарю мой, биха ти стояли дрехите, които подхождат на тези сбруи.
Той бързо извърна глава и ме погледна.
— Как пък ти хрумна това?
— Просто като те гледах сега.
— О, не. Ти си прозорлив. Понякога аз също си мисля, че в собственото си царство човек не трябва да изглежда като чужденец.
Думите му ме зарадваха. Вятърът свиреше из шатрата.
— Мога да ти кажа още, че в такова време ще ти бъде много по-топло, ако си с панталони.
— Панталони! — Александър се взря в мен с такъв ужас, като че ли му бях казал, че трябва да се боядиса със синя боя. А след това се разсмя.
— Мило мое момче, на теб те изглеждат очарователно; върху Оксатрес те украсяват Охраната ми. Но в очите на един македонец, панталоните са нещо… Не ме питай защо. И аз съм толкова лош, колкото и всички останали.