Дали Филотас, скривайки заговора, само се бе възползвал от възможността да спечели от риска на други, или пък той самият стоеше зад всичко? Това все още не беше доказано.
Александър свика съвет. За да мине по-бързо времето, аз се качих на върха на кулата. Вече бяха подготвили местата за екзекуция. А в далечината — по всички пътища и проходи се виждаха стражите. Нещо се мярна по западния път — трима души препускаха като вятър върху едногърби камили. Те привлякоха вниманието ми с грациозните си движения. Нито едно същество, носещо на гърба си хора, не е по-подвижно или по-издръжливо. Насочиха се към прохода и очаквах да видя, че охраната ще ги спре. Но те спряха за миг при поста и след това продължиха на запад.
Слязох долу. Реших, че Царят може да има нужда от мен, но след малко съветът бе разпуснат и генералите тръгнаха да се разотиват. Хефестион остана последен. Александър му махна да се върне. Влязоха обратно в стаята и залостиха вратата.
При друг случай щях да си намеря някой тъмен ъгъл, където да се наплача, но по лицата им разбрах, че става дума за нещо друго. Така че оставих пантофите си в моята килийка и се промъкнах на пръсти до вратата. Мандалото беше дървено и огромно. Хефестион доста се затрудни, докато го залости. А докато успееше да го върне обратно, щях да съм се скрил. Понякога не можеш да научиш много от човека, когото обичаш.
Хефестион тъкмо казваше:
— Винаги съм мислил, че той доносничеше на баща ти. Помниш ли, че ти казах?
— Знам, че ми каза. — Отново чух гласа на едно далечно момче. — Но ти никога не си го харесвал. Е, добре, беше прав.
— Да, бях. Той се мотаеше около теб заради амбицията си, и винаги ти е завиждал. Трябваше да ни послушаш в Египет. Но този път ще разберем.
— Да, сега вече трябва да разберем — каза Царят.
— И не го вземай толкова присърце. Той не го заслужава, никога не го е заслужавал.
— Добре, няма.
— Размекнал си се от начина си на живот, Александър. Ще стане бързо.
Гласът му се приближи до вратата и се приготвих да изчезна, но Царят го спря: — Чакай малко, — Така че се върнах обратно.
— Ако отрича, че баща му знае, не отивай до крайност.
— Защо не? — попита Хефестион. Звучеше нетърпеливо.
— Защото няма значение.
— Да не искаш да кажеш — рече бавно Хефестион, — че ти ще…?
— Вече го направих — каза Царят. — Какво друго можех да направя?
Двамата млъкнаха. Предполагам, че очите им говореха достатъчно красноречиво. Тогава се обади Хефестион:
— Да, такъв е законът. Най-близките роднини на предателя. Или поне така се прави.
— Това беше единственият начин.
— Така е. Но ще се почувстваш по-добре, ако бъдеш сигурен, че е виновен.
— Не мога да разчитам на това, Хефестион. Не мога да се облегна на една лъжа. Това беше необходимо. Знам го. И това е достатъчно.
— Много добре. Тогава да свършваме. — Хефестион отново тръгна към вратата. Успях да стигна до килера си доста преди да я отвори.
Изчаках достатъчно дълго и отидох да попитам Царя дали има нужда от нещо. Все още стоеше на мястото, където сигурно е стоял и преди.
— Не — отговори той. — трябва да свърша още нещо.
И тръгна самичък надолу по осветената с факли стълба.
Наострих уши и зачаках. В Суза, когато още бях роб, ходех като другите момчета на мястото за наказания. Бях виждал как набиват човек на кол, одиране на кожата и други такива. Три пъти бях ходил, привличан против волята си от ужасиите. Имаше тълпи, които ходеха всеки път, но на мен ми стигаше. Сега нямах никакво желание да гледам работата на Хефестион. Едва ли щеше да бъде нещо повече от това, което вече бях виждал.
Кулата изкънтя от страхотен писък. Не почувствах никаква жалост. След това, което Филотас беше направил на господаря ми, той заслужаваше мъките си. Първото предателство от приятел. Припомних си и един момент от моя живот, когато загубих детството си.
Писъкът прозвуча отново, още по-нечовешки и животински. Нека да страда, си казах. Моят господар не изстрада ли излъганото доверие и приятелство? Та той беше поел товар, от който никога нямаше да успее да се освободи.
Бях разбрал тайните му думи към Хефестион. Парменион управляваше като цар в половината империя зад нас. Той никога не би могъл да бъде арестуван, нито изправен на съд пред собствените си войници. Виновен или невинен, той щеше да предприеме кръвно отмъщение веднага, щом узнаеше участта на сина си. Представих си армията ни и всички, които я следваха в ледената бактрийска зима, с отрязани доставки и без подкрепления. Представих си победените сатрапи, освободени от войските на Парменион, които ни атакуват в гръб, а пред нас — Бес и бактрийците, затварящи ни в кръг.