Понякога, когато му прислужвах в покоите, той ми казваше, че не е необходимо да върша работата на слугите; но това беше само израз на внимание. Той знаеше, че живея за това. Пък и щях да му липсвам, ако трябваше да се справя без мен.
Пътувахме на изток към планините през високи проходи, където минаваха само пътеките, направени от овчарите. В цепнатините на скалите растяха дребни ярки цветя, приличащи отдалеч на скъпоценни камъни. А безкрайното небе над нас се сливаше с тъмния хоризонт.
Живеех за мига, бях млад и светът се разтваряше за мен Той се разтваряше и за Александър, който яздеше винаги начело, за да види пръв следващия завой на пътя.
Понякога вечер той ме караше да го уча на персийски. Звуците на езика ни са труднопроизносими за македонците. Никога не съм го лъгал, че го говори добре Понякога Александър се вбесяваше от разочарование, но това беше само за миг. Той знаеше, че така го предпазвам да не стане смешен в очите на персийците, което неговата гордост нямаше да понесе.
— А сега виж какви грешки още правя в гръцкия си, Искандер. — казвах аз, и нарочно допусках тук-там няколко грешки, за да го ободря и утеша.
— Как вървят уроците? Филострат кара ли те вече да четеш?
— Той има само две книги, но и двете са много трудни за мен. Помоли Калистен да ни заеме една, но той каза, че свещените съкровища на гръцката мисъл не трябва да бъдат цапани от варварски пръсти.
— Казал ти е това в лицето?! — лицето на Александър се изопна.
Въобще не предполагах, че той така ще се ядоса. Този Калистен беше толкова изтъкнат, че по-скоро бе философ, отколкото писар. А освен това пишеше и хроника за Александър. Всъщност, господарят ми заслужаваше някой хроникьор, който да го разбира по-добре, но човек трябва да се държи внимателно с хора като Калистен.
— Взе да ми писва от този човек — каза Александър — Занимава се твърде много със себе си. Взех го само за да доставя удоволствие на Аристотел, който му е чичо. Но Калистен притежава всички вкостенели представи и схващания на стареца, чиито грешки трябваше сам да откривам. И нищо от неговата мъдрост, заради която го почитам. Аристотел ме учеше какво става с душата след това. Той ме научи и на изкуството да лекувам и благодарение на това успях да спася живота на не един или двама. Научи ме как да гледам на природата и това ме обогати. Продължавам да му изпращам различни насекоми, кожи на диви зверове и растения — всичко, което може да издържи до Гърция…
Засмях се:
— Никога не съм виждал Калистен да се заглежда по насекомите.
— Така е — въздъхна Александър — Калистен не притежава нищо от способностите на чичо си. А често ли те оскърбява?
— О, не, Сикандер…
— А-лек-сан-дър.
— Ал’скандер. Не, в повечето случаи той дори не ме забелязва.
— Не му обръщай внимание. Остави го да си въобразява, че е нещо повече от теб. Усещам, че скоро ще стане за смях.
— Не съм сигурен, господарю мой. Калистен твърди, че той ще бъде този, който ще създаде славата ти.
Това го бях чул с ушите си и сметнах, че е по-добре Александър да знае.
Очите му пребледняха. Все едно, че наблюдавах буря от заслон.
— Така ли? Е, оставил съм някой и друг знак из света, за да ме запомнят — той започна да крачи из шатрата. Ако имаше опашка, сигурно щеше да маха нервно с нея.
В началото той пишеше за мен такива ласкателства, че истината започна да намирисва на лъжа. Бях момче и още не разбирах вредата, която това ми нанася. Например когато заобиколих нос Климакс с помощта на изпратен от бога късмет, Калистен написа, че вълните били коленичили пред мен. И че кръвта на боговете течела във вените ми! Достатъчно хора са виждали цвета на кръвта ми — така му казах. Нито дума от всичко това не е излязла от сърцето му.
Слънцето угасваше на необятния хоризонт, бърдата потъмняваха на вълни, един по един пламваха лагерни огньове. Той се загледа навън, преглъщайки гнева си, а един роб дойде и запали лампите.
— Значи, ти не си чел никога „Илиадата“?
— Не, какво е това?
Александър отиде до спалнята и се върна с нещо блестящо в ръцете си.
— Ако Калистен те смята за недостоен да ти даде Омир, аз пък не смятам така.
И той постави върху масата едно ковчеже от чисто сребро с капак, инкрустиран с малахит и лазурит, с гравирани листа и птици. Не можеше да има две такива в света. Взрях се в него мълчаливо.
Александър ме погледна.
— Познаваш го, нали?