Тогава най-бедните донесоха скритото си богатство: салове, направени от кожени мехове, напълнени с въздух, които можеха да се движат по течението. Това беше всичко, което имаха и с което, както каза Александър, ще се прехвърлим на другия бряг, като направим останалото сами.
В обоза имаше щавени кожи в изобилие — шатрите бяха направени от тях. Нашите майстори изучиха как местните жители изработват саловете и надзираваха работата по направата им. Вътрешностите на меховете се пълнеха със слама и суха тръстика, за да могат по-дълго да издържат на повърхността на водата.
Никога не съм бил така уплашен, както в момента, когато навлязох в реката. На сала заедно с мен бяха и двамата ми прислужници. Държахме поводите на конете и мулето. Но когато течението ни завлачи по-силно, животните започнаха да ритат из водата и да се мъчат да се измъкнат. Конярят провлечено припяваше молитви към някакъв негов тракийски бог. Видях как един голям сал се обърна и си помислих, че съм се отправил към друга Река. За първи път споделях опасностите, на които бе изложен Александър — аз, който въодушевено твърдях, че искам да се бия на негова страна. Забелязах, че личният ми слуга, персиец от Хиркания, ме наблюдава, любопитен да види как ще се държи един евнух. Ще се погрижа да си мъртъв, си казах, преди да успееш да ме разнесеш. Конете изглежда почувстваха спасителния бряг отсреща и ни завлякоха натам. Стигнахме, почти без да се намокрим.
Дори жените и децата прекосиха реката по този начин. Той беше единственият — най-близкият брод се намираше на много левги през пустинята. Спомням си, че видях на един сал жена, криеща очите си в шепи, и пет деца, които пискаха от удоволствие.
Това ни отне всичко на всичко пет дни. А когато саловете изсъхнаха, отново ги направихме на палатки.
Много от конете загинаха при похода през изгарящия вятър. Струваше ми се, че ще изгубя моя Лъв; ребрата му се четяха през красивата преди червеникаво-кафява кожа, а главата му беше клюмнала. Орикс, конят, който Александър ми даде, беше прекрасно и силно животно и понесе всичко по-добре, но Лъв ми беше много скъп. Едва преживя този ад. Същото се отнасяше и за стария Буцефал, за който Александър се грижеше внимателно през целия път. Буцефал вече беше на двадесет и седем години, но сякаш бе устроен така, че винаги да оцелява.
Скоро успяхме да си отдъхнем. Някакъв таен пратеник донесе съобщение, че последните двама бактрийски благородници, останали да следват Бес, са готови да го изоставят. Жителите на селото, където се бил укрил, също искали да го предадат.
И така, ние се намирахме в Согдиана и това съобщение беше първото доказателство за това. Согдийците нямат никакви закони, които си струва да бъдат споменати, освен закона за кръвното отмъщение. Дори обичаите на гостоприемството много-много не важат там. Ако имате повече късмет от Бес, може и да намерите сигурност под техния покрив. Но по-нататък на пътя, ако притежавате нещо, което си струва да бъде откраднато, те ще ви направят засада и ще ви прережат гърлото. Основните им занимания са кражбите и племенните войни.
Александър счете, че е под достойнството му да хване лично Бес. Затова изпрати Птолемей заедно с един конен отряд. Все пак беше нащрек, защото знаеше, че ще има работа с предатели. Но не станало нужда да влизат в бой. Бактрийските аристократи били изчезнали, а крепостта доброволно отворила вратите си. Намерили Бес в някаква селска колиба — останал бил само с няколко роби.
Ако духът на Дарий ни наблюдаваше, в този ден сигурно щеше да се почувства отмъстен. Благородниците, които предадоха Бес, бяха последвали неговия пример — оставиха го в ръцете на Александър, за да го успокоят, докато те самите се приготвят за война.
Птолемей явно беше получил предварителни инструкции. Когато Александър пристигна с армията, заварихме Бес, стоящ гол край пътя, с ръце, завързани отзад за един дървен кол. Така постъпваха с големите престъпници в Суза преди да изпълнят смъртната присъда. Никога не бях казвал на Царя за това. Сигурно беше попитал Оксатрес как трябва да постъпи според нашите обичаи.
Набарзан се оказа прав — в Бес нямаше нищо царствено. Казаха ми, че когато Александър го попитал защо е предал своя господар и родственик на такава презряна смърт, той се оправдал, че бил само един от многото около Дарий, които се съгласили на това, за да спечелят благоволението на Александър. Но не могъл да обясни защо в такъв случай е приел короната на Персия. Повечето престъпници в Суза се държаха много по мъжествено. Александър нареди да го наложат с бич и да го оковат, докато дойде време да го изправят пред съда. Предателите, които се бяха надявали да усмирят Александър, подхвърляйки му Бес, трябваше да се поучат от предишните събития и да не постъпват така глупаво. Царят незабавно се насочи към вътрешността на Согдиана — тя беше част от империята и той смяташе да я запази като такава.