Един ден от другата страна на реката се появи нова гледка: цял керван с фургони на саките, табунът с конете им и черните им плъстени палатки. Бяха чули за въстанието на согдийците и се спуснали като гарвани към реката, за да поделят плячката. Когато ни видяха, те се оттеглиха и решихме, че са се върнали в земите си. Но на другия ден се появиха отново — този път само мъжете. Бяха възседнали малки космати коне и безредно се въртяха, като размахваха копията си със закачени на тях пискюли. Опитаха се да ни обстрелват от другия бряг, но стрелите им падаха в реката. И непрекъснато крещяха. Александър, който бе любопитен да разбере за какво вдигат толкова врява, нареди да повикат главния преводач, Фарневкес. Оказа се, че ако Александър искал да разбере каква е разликата между бактрийците и саките, трябвало да се осмели да прехвърли реката.
Цялата тази шумотевица ни досаждаше в продължение на няколко дни, и всеки път ставаше все по-силна и придружена с жестове, които нямаха нужда от преводач. Александър започна да се вбесява.
Той свика генералите в шатрата си и те се събраха нагъсто около него, за да не се налага да говори на висок глас. Шепотът е заразителен — скоро те всички звучаха като заговорници. Нищо не чувах, докато той не повиши глас:
— Разбира се, че съм здрав. Мога да правя всичко, освен да викам.
— Тогава престани да се опитваш — каза Хефестион — или отново ще станеш ням като риба.
Постепенно те се разпалиха и чух Александър да казва, че ако скитите се измъкнат, без да им бъде даден урок, ще оплячкосат новия град веднага щом се махнем от тук. И тъй като възнамеряваше да им даде урока лично, останалите се възпротивиха още по-силно.
Той вечеря в шатрата, мрачен като Ахил. Хефестион остана с него за малко, но реши да си тръгне, защото Александър щеше да продължи да говори и спори. Така че аз отново се върнах в шатрата, отказах да разговарям с него, освен чрез знаци, и навреме го приготвих за сън. Тогава той хвана ръката ми, за да ме задържи при себе си, и трябва да призная, че това се случи не без помощта на моята изобретателност и някои малки хитрини. Лъкът беше опънат вече от твърде дълго. Любихме се много хубаво и без думи, и след това му разказвах стари истории, докато заспа.
Въпреки всичко бях сигурен, че той няма да промени решението си относно саките. Смяташе, че ако не замине лично, те ще решат, че се е уплашил.
Река Яксарт е доста по-малка от Оксус. На следващия ден той нареди да започнат да правят салове и повика гадателя Аристандър, който винаги тълкуваше предзнаменованията за него. Аристандър се върна и каза, че вътрешностите на жертвеното животно вещаят зло. (Ние, персийците, имаме доста по-чисти начини за допитване до боговете.) Дочух, че генералите ходили при гадателя и му помогнали в предсказанието. Не ми се искаше обаче да моля този стар синеок птицегадател да изопачи поличбата. Освен това той се оказа прав.
На другия ден дойдоха повече саки от всякога. Сега бяха цяла армия. Александър поиска ново гадателство и отново получи „Не“. Тогава той попита дали опасността се отнася до войниците му или до него самия. До теб, отвърна Аристандър, което според мен доказва неговата честност. Разбира се, Александър веднага се приготви да пресече реката.
С мъка и тревога на сърцето гледах как облича доспехите си. Но пред двама от телохранителите му не можех да давам израз на тревогата си. Върнах му прощалната усмивка — казват, че усмивката е добра поличба.
Саките се приготвиха да нападнат войниците ни, докато те се мъчеха да се доберат до другия бряг. Но си бяха направили сметката без катапултите ни. И след като един от тях беше убит на място направо през щита и ризницата, се отдръпнаха на разстояние. Александър изпрати напред стрелците с лък и прашка, за ги задържат, докато се прехвърлят фалангите и конницата. Но той самият не изчака това и се качи на първия сал, който пресече реката.
От нашата страна битката изглеждаше изящна като танц — саките се въртяха объркани около непробиваемото каре на македонската фаланга; последва съкрушителният щурм на конницата, отляво и отдясно, докато те побягнаха. Саките се втурнаха в непрекъснат поток през равнината сред огромни кълба от прах (денят беше много горещ), а конниците на Александър се втурнаха по петите им. После вече нищо не се виждаше, освен плаващите салове, които извозваха обратно загиналите и ранените, и каните, които кряскаха над изоставените трупове на скитите.
Три дни очаквахме да видим праха, предвещаващ завръщането на Александър. Най-сетне се появиха. Първи се качиха на саловете вестоносците. И отново двама души го зачакаха в шатрата — лекарят и аз.