Когато телохранителите положиха носилката, само я погледнах и си помислих: „Той е мъртъв, мъртъв е, мъртъв…“ Бях готов да избухна в сълзи, когато забелязах, че клепките му помръднаха.
Беше бял като труп. Прекрасната му кожа беше безцветна, защото кръвта я беше напуснала. Очите му бяха хлътнали. Премъдри Боже, сякаш гледах череп пред себе си! И вонеше. Той, който обичаше да бъде чист като булото на младоженка. Виждах, че макар и твърде слаб, за да говори, той беше в съзнание и се срамуваше. Приближих се от едната му страна.
— Болен е от треска и разстройство, докторе — каза един от телохранителите, — Наредиха ми да ви кажа, че е пил лоша вода. Беше много горещо и той пи застояла вода от едно блато. Оттогава не спира да изхвърля кръв. Много е отслабнал.
— Виждам това — отговори лекарят.
Клепачите на Александър трепнаха. Те си говореха над него, като че си отиваше от този свят. Не че не беше полумъртъв, но това навярно го е разгневи. Никой не забеляза това, освен мен.
Лекарят му даде очистителното, което беше приготвил, когато пристигна съобщението, и каза на охраната:
— Сложете го в леглото.
Те се приближиха до носилката. Той отвори очи и ги извърна към мен. Разбрах. Той лежеше в тази мръсотия и беше твърде слаб, за да си помогне. Но не искаше те да го събличат — това засягаше гордостта му.
Обърнах се към лекаря:
— Царят иска аз да се погрижа за него. Мога да се справя с всичко.
Александър промълви слабо като дихание:
— Да.
И така, те го оставиха на мен.
Изпратих робите за гореща вода и ленени кърпи. Почистих изцапаната с кръв мръсотия и кал по тялото му и го измих, докато още лежеше в носилката. После наредих да изнесат парцалите. Задните му части бяха прежулени и кървяха. Той продължил да преследва врага дълго, след като се почувствал зле. Слизал от коня си само по нужда, докато накрая припаднал. Намазах го внимателно с масло и го пренесох в чистото легло. Беше изгубил толкова много от теглото си, че съвсем не беше трудно. Поставих подложка от ленен плат под него, макар че вече бе изпразнил всичко от себе си. Когато положих ръка на челото му и почувствах треската, той промълви:
— Да, така е добре.
Скоро след това дойде Хефестион. Излязох, разбира се. Като че ми одираха жив кожата. Ако той умре, си казах, с този човек до леглото си, а не с мен, тогава наистина ще го убия. Но сега нека остане. Няма да се откажа да изпълня желанието на господаря си в последния му час.
Въпреки всичко, Александър спа непробудно през цялата нощ, а на другия ден поиска да стане. Опита се и на по-следващия ден. А след още два дни прие посланиците на саките.
Техният цар ги беше изпратил, за да предадат колко много съжалявал, че Александър бил сърдит. Хората, които го раздразнили и ядосали, били разюздани разбойници и той нямал никакъв пръст в тази работа. Александър му върна учтив отговор, сякаш нищо не беше се случило.
Така приключи тази история.
Една вечер, докато разресвах косата му, опитвайки се да разделя сплъстените косми, без да го оскубя, му казах:
— Ти беше почти мъртъв. Разбираше ли това?
— О, да. Винаги съм мислил, че бог ми е отредил да свърша повече работа, но все пак човек трябва да е готов. — Той докосна ръката ми. Благодарността му беше безмълвна, но аз я разбрах.
— Човек трябва да живее така, сякаш ще бъде вечен — продължи той — но и така, сякаш може да умре всеки миг. Винаги и двете едновременно.
— Това е животът на боговете — отговорих, — които умират само привидно — като слънцето при залез. Но, моля те, не бързай да преминеш през небето и да оставиш всички ни в тъмнина.
Александър въздъхна:
— Едно нещо запомних от цялата тази работа: водата в равнините е отрова. Прави това, което смятам да правя и аз — придържай се към виното.
16
Спитамен, единият от двамата аристократи, които предадоха Бес, обсади Мараканда и изби отряда на македонците. Тогава Александър лично застана начело на войската. Но като чул, че приближава, Спитамен вдигнал обсадата и побягнал към северните пустини. В началото на зимата в страната вече бе въведен ред. За да държи скитите постоянно под око, Александър реши да презимува в Зариаспа на река Оксус.
Градът беше сравнително голям, разположен на север от мястото, където я пресичат керваните. Там обаче реката беше много по-широка, макар и не така пълноводна. Жителите бяха насочили водите по канали из околността и земята бе станала плодородна. Градът бе опасан от зеленина, а отвъд белееше пустинята. През лятото тук сигурно ставаше горещо като в пещ. Но най-ужасното беше, че в този град имаше повече хлебарки, отколкото където и да било другаде. За да ги унищожават, в повечето къщи хората държаха питомни змии.