Александър се настани в къщата на градоначалника, направена от истински печени тухли — невероятен лукс за страна, където калта бе основен строителен материал. Той нареди да закачат хубави гоблени и поръча нови мебели, за да изглежда обстановката по-подходяща за цар. Радвах се като виждах как той вече не се отнася така пренебрежително към царственото си положение. Преди време му бяха ушили прекрасна нова мантия с цветовете на Великия Цар — пурпурно, поръбено с бяло, която той носеше при официални случаи. Тук, той за първи път си сложи и царската Митра на Персия.
Тогава се заех да му обясня, че всички персийци ще очакват от него да я сложи и когато изправи Бес пред съда. Казах му, че за да може да съди претендентите за трона, един цар трябва да изглежда като цар.
— Имаш право — отвърна замислено той. — Това е въпрос, който засяга персийците и трябва да бъде решен според персийския обичай. Знаеш ли, наредих да поровят из архивите и да потърсят съвет в прецедентите.
Той се заразхожда из стаята и по гримасите му разбрах, че си говори на ум.
— А това означава — продължи той — и персийска присъда: първо отрязване на носа и ушите. Оксатрес не би се задоволил с нищо по-малко.
— Разбира се, господарю мой. Оксатрес е брат на Дарий. — Не посмях да му кажа: „Че защо иначе да приема чуждоземен Цар?“ Александър можеше и сам да го разбере.
— Това не е според нашите закони — продължи той, все още крачейки. — Но аз ще го направя така.
Той никога не казваше нещо, в което не беше сигурен. При все това се страхувах да не би да промени решението си, защото знаех, че това ще му причини огромни вреди сред персийците. Баща ми беше пострадал, само защото остана верен докрай. Защо тогава, казах си, един предател да се отърве? Освен това, аз имах и още един дълг.
Погледнах го:
— Александър, казвал ли съм ти някога, какви бяха последните думи на Дарий, преди да го отведат? Той каза: „Вече не съм в състояние да наказвам предателите. Но аз знам кой ще го направи.“ Бес си помисли, че той говори за нашите богове. Но Дарий отвърна, че имал предвид теб.
Той спря:
— Дарий е казал това за мен?
— Аз самият го чух. — Пред очите ми отново преминаха и конят, и сребърното огледало, и гривните. Дори и аз имах свой морален дълг.
Александър продължи да ходи из стаята. Накрая каза:
— Да, трябва да го направя според вашия обичай. Почивай в мир, бедни Царю, си рекох, каквото и да е оставила от теб Реката от разтопения метал, пред вратите на Рая. Прости ми, че обичам твоя враг. Направих за теб каквото можах.
Видях как поведоха по улицата Бес. Беше се смалил от времето, когато го помнех. Лицето му беше посивяло като глина. Знаеше какво го чака — когато го плениха, той беше видял Оксатрес да язди редом с Александър.
Ако се беше предал заедно с Набарзан, сигурно щеше да бъде пощаден. Оксатрес дойде по-късно и никога не би успял да накара Александър да се откаже от дадената дума. Той спази обещанието си към Набарзан, каквито и да са били желанията на брата на Дарий. Много пъти съм се чудил какво накара Бес да приеме Митрата. Дали от обич към народа си? Ако ги беше повел добре, те едва ли щяха да го изоставят. Предполагам, че Набарзан първи го изкуши с короната. Но Бес не притежаваше хитростта и гъвкавостта на Набарзан. Той не можа да я задържи, ала не искаше и да я изпусне.
Съдът се състоя на гръцки и персийски. Съветът постигна съгласие за присъдата. Бес беше осъден да загуби носа и ушите си. След това щеше да бъде изпратен в Екбатана, където бе предал господаря си. Там щеше да бъде разчекнат пред събрание от мидийци и персийци. Всичко мина добре и според обичая.
Не се присъединих към тълпата, която зяпаше как го отвеждат. Раните му щяха да бъдат пресни. Страхувах се, че щеше да изглежда като баща ми.
Когато му дойде времето, от Екбатана пристигна съобщение, че е мъртъв. Агонията му продължила близо три дни. Оксатрес измина целия път до там, за да наблюдава изпълнението на присъдата. Когато свалили тялото, той наредил да го нарежат на малки парчета и да ги разпръснат из планината за вълците.
Дворът остана в Зариаспа през цялата зима.
От всички краища на империята идваха хора и Александър ги приемаше и угощаваше с блясък и великолепие, както вече се беше научил. Една вечер, преди гощавка, той беше облякъл персийската си мантия, а аз нагласявах гънките и.
— Багоас, — каза той, — осега винаги си ми казвал това, което персийските аристократи не са се осмелявали. Как се чувстват те, като виждат, че македонците не правят прострацията, а те самите се кланят ничком?