Разменени имейли – без имена, без лични данни, без нищо, което да предоставя реална информация кои сме и къде живеем. Започнахме да си пишем за различни неща, а самоличностите ни се превърнаха в естествено и желано табу.
Маски.
С маска може да си всеки. Маската дава свобода. Имаш правото да си ти, но и да не си ти. Или и двете.
Лермонтовски маскарад, оплитащ всичко. Но докато писателят представя същностни особености на човека и времето, то аз сама се вплитах в сюжета, който търсех.
Маската ми напомня по някакъв начин на въжето, вързано около китките и глезените ми. И двете дават свобода. Безсмислено е да се противя. Затова съм освободена от себе си, зависима и подвластна на чуждата воля.
Анонимността ни даваше възможност да си пишем за всичко. Споделяхме си емоции и усещания – хем всичко е лично, хем нищо не е. Близост и дистанция в едно. Просто две същества, търсещи и искащи, се докосват по необичаен начин.
Не знам дали желанието му беше предварително планирано или му хрумна, докато си пишехме, но ме предизвика. Бях убедена, че ме пробва и ловко си играе с мен. Искаше да види дали ще стигна до края. Описа ми следния план.
„Хващаш такси и отиваш на дадения адрес. Влизаш в магазина на ъгъла, където има ключ за теб в пощенски плик. Взимаш го. Влизаш с него в кооперацията, качваш се на нужния етаж, входната врата на апартамента е отворена. Заключваш отвътре. После зад първата врата вляво се събличаш и си връзваш очите. После по коридора направо... Аз ще съм там.“
Бях изградила доверие към този човек, не допусках, че ще ме наръга с нож или нещо подобно. Признавам обаче, че вълнението ме караше да треперя. Исках да му докажа, че мога да го направя. От друга страна, не знаех дори името му, а щях да съм с вързани очи, гола, в заключен апартамент!
Беше категоричен за условията, отвоювах само да не съм чисто гола, а да се съблека пред него, в компанията му, чувайки (поне) гласа му. Голотата ми, съчетана с липсата на зрение, би ме направила крайно уязвима.
Той се съгласи, разбирайки, че все пак ще рискувам, ще престъпя границите си. Знаеше, че малко жени биха се съгласили на нещо такова. Мисля, че оценяваше дързостта ми и това го ласкаеше, галеше егото му. Аз бях ограничената, а той – свободният, който диктуваше правилата.
Дойде избраният ден. Чувствах се развълнувана, но не прекалено. В мен нещо пламтеше – предусещах необичайната емоция. Замислих се за близките си, никой от които не подозираше намеренията ми. Почувствах се изолирана – сам-сама в собствения си откачен свят.
Заболя ме, че не можех да споделя с никого; че с времето се бях отдръпнала от приятелките си. Отдавна не им разказвах какви ги върша – не мислех, че ще ме разберат. А и не исках да се притесняват за мен, или дори да ме смятат за побъркана.
Когато времето да тръгна към срещата наближи, вълнението ми започна да прелива в паника. После се успокоих малко, мислено си припомних колко сме си писали, за да се убедя, че е свестен тип.
И все пак... ако беше някой психопат? Ако ме вържеше, наранеше или убиеше?! Но не, исках да получа изживявания, които никоя друга жена няма.
Истината бе, че решихме да не правим секс. Нито той целеше просто да ме изчука, нито аз търсех това. Точно това ме провокираше. Чукането си е чукане – възможно е с всеки, но различното случване, различните пътеки, по които изживяваме сексуалното, различните начини да го постигнем – ето това беше истинската перверзия.
Шибане на мозъци. Точно това се случваше с мен и с тайнствения мъж.
Започнах да действам по плана. Бях си записала стъпките и ги изпълнявах точка по точка. Хванах такси до адреса. Влязох в магазина, където обаче срещнах неочаквана пречка.
Момчето, което работеше там, не знаеше за никакъв плик, предназначен за мен – сега идвал на смяна и нищо не му били казали. Твърдо заявих, че трябва да получа плика си – като че нечий живот зависеше от това.
Започна се едно мотаене и суетене, а аз си гледах часовника – не трябваше да закъснявам! Не знаех какво би станало, ако закъснея, но чувствах, че трябва да съм изрядна на всяка цена, за да се запази чарът на следването на сценария.
Последва телефонен разговор в издирване на плика, който в крайна сметка се намери. Грабнах го и хукнах към кооперацията. Отключих вратата със заветния ключ. Влязох в затъмнен вход. Да му се не види – трябваше ли да е и тъмно тук? Заизкачвах се, тръпнеща, но се спънах. Имах усещането, че Булгаков ме е пъхнал в неговата шантаво-гениална „Майстора и Маргарита“. Само дето нямах тягостно-тъжните очи на Маргарита и през краката ми не мина охранен котарак.
Застанах пред вратата ужасно развълнувана. Реших, че трябва да се окопитя. Можех да си тръгна, но щях да се проклинам после. Поех въздух и натиснах дръжката.