Интелигентна развратница.
Поредното топче доста ме разтвори, стенех като разгонена и инстинктивно се мърдах напред, но получих шамарче по дупето, което ме накара да стоя мирна.
– Тъкмо те похвалих... – подхвърли недоволно Професорът.
Новото топче ме накара да извикам. Дано да беше последното.
Последното влезе.
Четеше ли ми мислите или ме усещаше безпогрешно?!
Само стенех, за да не кажа нещо тъпо.
Разширяването ми идваше в повече – чувствах как спекулумът и топчетата се допират, макар и реално отделени в тялото ми.
Професорът бавно завърташе винтчето и освобождаваше вагината ми от силното разпъване, на което я подложи. Измъкна джаджата.
Отиде до стаичката. Чаках с трепет.
Застана зад мен, хвана ме пак за опашките и ме зашиба. Стенех. Коленцата ми се зачервиха, но сладостта на тласъците му ме караше да политам и да се рея в най-красивото пространство, което познавах. Изведнъж го извади, пъхна нещо в мен и застана от дясната ми страна. Недоумявах.
– Ще ви подам нещо, колежке.
Налапах твърдия пенис, ухаещ на моята роза – сладък дъх, сладък вкус, смучех с наслада. В същото време се сепнах, защото нещо извибрира вътре в мен. Погледнах нагоре, а Професорът ми се усмихваше, държащ малко дистанционно в едната си ръка. Мръдна пръст и ме разтърси нова вибрация, която масажираше органите ми отвътре и адски приятно пулсираше.
– Имаш виброяйце, контролирано от мен.
– Благодаря, Професоре.
Не знаех дали е уместно да кажа това, но не ми хрумна нищо друго.
Той се наведе напред и видях, че в другата ръка държи странен малък инструмент – метален, тънка дръжка, завършваща с въртящо се колелце с остри зъбчета, като игли. Игличките започнаха да се търкалят, опрени в кожата на гърдите ми. Приличаше на тока, който ми беше пускал. Силно осезаемо, боцкащо, драскащо и някак свръхнапрягащо. Когато докосна чувствителните ми зърна, извиках, защото щяха да се пръснат от напрежение.
Той се наведе още по-надолу и затъркаля чудноватото таралежче към срамните ми устни – бодеше ме и ме караше да потръпвам, а когато само докосна клитора ми, почти изпищях. Клиторчето беше най-особената ми зона, просто не търпях агресия там.
– Достатъчно с това, колежке.
Сякаш беше разочарован. Стана ми малко мъчно. Самоинициативно налапах пениса му – за да компенсирам, че не издържам много на болка. Твърдината навлезе до гърлото ми и задържах там – да го стиска теснината, да го дразни.
– Сега да проверим как е задният ви вход, колежке.
Накара ме да се поизправя. Краката ми бяха изтръпнали от позата. Едва се задържах стабилна. Нагъзих се към него, а той леко издърпа топчетата – беше учудващо приятно.
Прониза аналния ми отвор, без да чака. Достигна до дъното, настани здравия си кур вътре и ме зашиба грубичко.
– Ох... Професоре...
Той не отговори. Само чувах лекото му охкване и ръмжене. Стискаше задника ми, нахълтваше вътре и измъкваше почти целия си кур, после нанасяше нов удар на тясната ми цепка, а аз стенех. Заби го до дъно, поспря – и започна да ме пълни със спермата си. Обожавах да пълнят гъза ми с белия крем. Когато го извади, легнахме на леглото и се гушнахме.
– Ще имате отличен, колежке.
– Ха-ха – отговорих и го целунах.
***
Ролите гъделичкаха либидото ми. Чрез тях изживявах нови тръпки. Еротичното актьорстване сякаш ме правеше по-силна в живота като цяло. Смело говорех и действах по теми и в ситуации, в които преди бях плаха, наивна и изпитвах срам. Изобщо – колкото повече секс и перверзии реализирах, толкова по-щастлива се чувствах, здраво стъпила на земята и успяла. Но успехът често е относителен и въпрос на гледна точка.
Понякога, замисляйки се за сексуалните си подвизи, съзнавах, че съм имала повече изживявавания от десетки жени, взети заедно. Изпитвах гордост от тази равносметка.
Чехов улавя този тънък момент отлично и го представя блестящо – горчивата равносметка от напразно пропиления живот и обречеността на човека, който не може да промени нищо. Аз не бях като герой на Чехов, нито бях като Годо. Дори обратното – често изпадах във „вътрешна ярост“, когато нещата не се случваха както исках, когато ме задушаваха битовизми или когато правех нещо, ясно съзнавайки колко е безсмислено. Като да работиш работа, която не ти харесва… трупаш неудовлетворение, недоволство и отегчение, докато не стигнеш или до апатия, или до тотално обръщане на страницата. Когато бях в периоди, в които чувствах, че не правя стойностни неща с живота си, тогава врях и кипях; търсех начини... Имах вроден усет за ценното в живота – „моя си програма“, която често влизаше в разрез с общоприетото, както бе и в (невидим) конфликт с близките ми.