— Хора от земя да направят? — го пресече удивен Матея Халваджията.
— Само туй… — поклати глава Христо Каруцарина, като си наля пак чаша вино.
— Няма да съм жив, барим, като измислят и цяр за умирането, а то те ще я наредят тези учени, че кеф да ти й да живееш! — се разпали Генчо Касапина.
— След сто години, както казва Белами, като настъпи социалистическия строй, всеки ще може да си има в къщи музика, когато си ще. Поиска му се да чуй някоя песен, само ще отиде до стената, ще отвори една такава като фонографа кутийка, ще завърти една бурма и градския фонограф, който ще е на разположение всякога на всекиго, ще му запей — поправи дълги разпаднали коси аптекарския ученик.
— А-ах, че защо ми й таквази песен, като ще ми я пей една тенекия? Песен бива тъй, от сърце да излиза — вирна глава Христо Каруцаря и всички наоколо се разсмяха.
— Права ти е приказката — му поде от уста думата Гено Градинаря. — То тези, учените, правят, разбират, ама не можеш се срещна с тях — всичкото им върви, сякаш на чарк уйдурдисано. Дърва без корени са те: повей този вятър — замята ги на тъй, онзи повей — обръща ги инак. Падне туй правителство — прегънат се, дойде друго — вирнат глави. Не са хора те. Измислили месо от земя. Е, като ядат туй месо, че виж ги пожълтели като лимони, сгърнали ръце — тенекия им пее песни за веселба. Де нашия човек, като се наяде здравата, че като похване, мотиката трепери в ръцете му! И работата му работа и врата му кравен, и като е за веселба, ще запей самичък. Всичко му от сърце върви!
Фонографът замлъкна. Полковника пак влезе в кафенето.
— А бе, защо все френски-влашки песни ще ми пеете? — затърси той с очи Топуза. — Не може ли една българска да се изпей?
— А-а българска? Народна, ако обичате! — с готовност стана Топуза и се обърна към учителя, който пак затърси из цилиндрите.
Фонографа пак забръмча, като да огъват тенекия. Тук-таме се издига някой мъртъв тон, сподавен от въртежа на търкалото. И тези бездушни сипкави гласове повечето като да дразнят слушателите. Те се замъчиха да ловят невнятните думи на песента.
— Запретни-и-и, Вело моме-е-е, моме — заприглаша с полуотворена уста Христо. — За-а-претни сини ръкави-и.
Па полека-лека, като да се забравя, той понадигна, понадигна гласа си и всички се заслушаха в него.
Поде да му приглася полека и Матея Халваджията, па двамата като да се насърчиха един друг, отпуснаха волно гласове и заглушиха фонографът…
— Да си жив, бе Христо! На, туй се казва песен — от душа да я запееш! — удари сърдечно с юмрук по масата Гено Градинаря.
— Дай, бе момче, напълни още сто драма вино! — кимна забравен Христо и пак продължи разпалено:
И те в един глас извиват, извиват унесени, като да се забравят. Песента им сякаш съживи всички наоколо. Лицата на всички просияха. Работниците захванаха да засукват весело мустаци.
Но… офицерите невям недоволни от пияните им гласове, зачукаха по масите да плащат. Топуза скочи и помери да смирява певците, ала като видя: офицерите вече си тръгнаха, изправи се с недоумение над замлъкналия фонограф. Изпъдените чиновници загледаха със снизходителна усмивка развеселените. А те все по-сърдечно и дружно извиват волната си песен, па като да се унасят с нея в стари години…
— Що му е било на Топуза опери за нашите хора да гетердисва — промърмори под нос един изпъден чиновник, а други сви с недоумение рамене.