Бяхме твърде уморени и за нас щеше да бъде истинско щастие, ако можехме да спрем за малко. Но трябваше да бързаме. Знаехме, че по-късно не бихме могли да мръднем под огнените слънчеви лъчи. Ето защо продължихме чак до шест часа сутринта. Спряхме пред някаква пещера, която се откриваше в склоновете на скалисто хълмче, издигащо се самотно сред пясъците. Малко вода и малко суха храна ни подкрепиха. После се изтегнахме сред пещерата и заспахме дълбоко.
Събудихме се към три часа следобед. Един от носачите ни дойде веднага при мен и ми каза:
— Господарю, няма да отиваме по-нататък.
— Плаши ли те пустинята? — го попитах.
— Всички, които са навлизали сред пясъците, са оставали в тях.
— Ако ти и другарите ти дойдете още един ден с нас, ще ви дадем още по един нож.
— Може да ни предлагаш и по сто ножа, но нито аз, нито другарите ми ще направим крачка повече напред.
— Кажи ми поне какво те плаши.
— Това е царството на смъртта, господарю.
— Искаш да кажеш, че ние всички ще умрем?
— Боя се. Бих те посъветвал да се върнеш в Ситанда.
— Не — отвърнах аз, — ние ще отидем напред.
— Тогава сбогом, господарю. Ние ще се върнем в селото.
Разбрах, че всичките ножове на света не биха могли да ги склонят да ни последват, толкова голям беше страхът им от пустинята. Дадох им обещаните ножове и малко тютюн и след няколко минути те потеглиха обратно към селцето Ситанда.
След два часа тръгнахме отново. Тишината и самотата ни се струваха още по-мрачни от преди. През целия път не срещнахме нищо друго освен няколко щрауса и две-три змии. Нещастно изключение — непрекъснато по пътя ни бяхме придружавани от безбройни облаци мухи. Чудно насекомо е мухата! Къде ли не се среща? През всички времена тя е била бич за човечеството. Виждал съм вкаменяла в кехлибар муха, запазена сигурно от няколко хиляди години. По нищо не се различаваше от съвременните си представители. За наше най-голямо нещастие те никога не идваха поединично. Цели батальони, гъсти и безбройни, ни нападаха изведнъж. Никак не се съмнявам, че когато последният човек на света изпусне последния си дъх, и тогава все някоя муха ще бръмчи около него.
Привечер направихме малък престой и щом се появи луната, поехме отново. От десет часа вечерта вървяхме без почивка до два часа през нощта. След час и нещо отмора продължихме напред и така ни завари новият ден. Хвърлихме се на земята и заспахме, без да мислим да оставяме стража. От какво да се опасяваме сред тази самота, далеч от хора и животни? Единствените ни врагове, които по никакъв начин не можехме да избегнем, бяха горещината, жаждата и мухите. Бихме предпочели да имаме насреща си някоя много по-голяма опасност, нежели тази страхотна тройка.
Събудихме се към седем часа. Слънцето отдавна бе изгряло и хубаво ни беше напекло. Напразно търсехме по-свеж въздух.
— Пух! — извиках аз, като се опитах да прогоня един облак мухи, които бръмчаха весело около мене.
— Вярвайте ми — каза господин Фалконе, — никога не съм виждал толкова много мухи.
— Хиляди гърмотевици! — възкликна на свой ред Гуд, като размахваше ръце. — А за жегата няма ли да кажете нещо?
Жегата — да. И каква жега! При това без ни най-малка надежда да намерим някъде малко сянка. По всички посоки погледът срещаше ослепителния блясък на пясъците, а въздухът беше така горещ, като че се намирахме до някоя нажежена до бяло фурна.
— Няма да можем да издържим дълго на тази температура и на този задушаващ въздух — каза генуезецът. — На всяка цена трябва да намерим някакво прикритие от слънчевите лъчи.
Чудехме се какво да сторим.
— Открих! — извика Гуд. — Да изкопаем една яма, да я покрием със сухи храсти и да се скрием в нея.
Откритието не беше велико. Но тъй като никой не измисли нещо по-добро, започнахме да работим ту с малкия бел, който бяхме задържали с нас, ту с ръце и скоро ямата беше готова. Отрязахме храсти и сухи клони и покрихме убежището си. Спуснахме се в дупката и на първо време почувствувахме истинско облекчение. Обаче колкото повече стояхме вътре, толкова повече слънцето се издигаше нагоре и горещината се увеличаваше. Оказахме се сякаш във фурна. Не зная как можахме да изтърпим такова мъчение. Непрекъснато търсехме облекчение във водата и ако се оставехме на жаждата да ни командува, щяхме да изпразним съдовете напълно и не един, а десет пъти. Разумът обаче ни, казваше, че спасението ни е във водата: изпием ли я, не ни остава нищо друго, освен да умрем.
Всичко си има край, това е вярно. Но трудното е да дочакаш да видиш този край.