— Ето я! Ето я!
Вие си представяте колко излишно беше да повтаря. Наистина в една вдлъбнатинка на хълмчето се намираше съмнителен на вид кладенец със солено-горчива вода. Не се залавям да обясня как и защо тази вода се намираше там. Мисля, че произлиза от някое подземно течение. Но това е само мое предположение, което може и да не е вярно, разбира се, нямахме време да размишляваме върху това. С един скок всички легнахме по корем около това изворче. Започнахме да гълтаме, сякаш пиехме най-чист олимпийски нектар. Какво щастие! Можете ли да си представите?
Като се напихме хубаво, съблякохме дрехите си и се потопихме в студената вода. Каква баня! Щастливи вие, на които остава само да завъртите крана, за да потече топла или студена вода! Но никога не бихте могли да разберете нашето щастие в този момент! Каква прохлада за изсъхналите ни тела! Какво удоволствие, макар и в не съвсем чистата вода!
След като се разхладихме и си починахме достатъчно, насядахме около кладенеца, под сянката на една скала. И едва тогава почувствувахме колко много сме огладнели. Саламът, който не бяхме пипали от цяло денонощие, ни се видя този път превъзходен. След това се изтегнахме на засенчения пясък и дълбоко заспахме.
Цял ден останахме там, като благославяхме щастливата звезда, която ни бе довела точно на желаното място — нещо, което беше толкова трудно в такава обширна пустиня. Ние бяхме дълбоко признателни на португалеца, който бе нанесъл на картата това изворче.
През нощта, бодри и свежи, потеглихме отново напред и изминахме без голям труд повече от тридесет километра. Вода вече не срещахме, но шишетата ни бяха пълни. Имахме щастието освен това да срещнем гигантските жилища на белите мравки, термитите, под чиято сянка прекарахме слънчевия ден.
На другата заран се оказахме в полите на лявата планина, към която се бяхме насочили. За жалост през изминалите два дена водните ни запаси отново се изчерпаха. Жаждата започваше отново да ни измъчва, а ние все още не знаехме как ще стигнем снежните върхове.
Подножието на планината се състоеше от лава. Очевидно планините бяха угаснали вулкани. Тази лава правеше пътуването ни много трудно. Има планини, които, макар и от вулканичен произход, са много по-лесно проходими. Но в случая играеше голяма роля и нашата умора и обща отпадналост. Това последно изпитание ни се видя не по силите. Вече не можехме дори да се влачим напред. Една маса лава привлече погледите ни и с неимоверни усилия изминахме стоте метра, които ни отделяха от нея. Седнахме под сянката, сломени духом и телом. Наоколо имаше зеленина, която образуваше тук-там малки купчинки. Застиналата лава бе образувала на места благоприятна почва, върху която птиците бяха пуснали различни семена. Но тази зеленина малко можеше да ни утеши. Не бихме могли да живеем с трева.
Тези мрачни мисли разяждаха духа ми, без да допринесат с нещо за облекчаването на телесните страдания. През това време обаче Умбопа не стоеше току-тъй, а обикаляше купчините растителност, които се намираха край нас. По едно време се наведе и миг след това се изправи с нещо зелено в ръка. Винаги господар на положението, сега той размахваше ръце като същинска кукла, правейки ни знак да отидем при него. Притичахме, доколкото уморените ни крака позволяваха това. Надявах се, че е намерил вода.
— Какво има, Умбопа — го попитах.
— Ядене и пиене, макумацане! — И ми показа цял бостан диви любеници. Плодовете бяха твърде много и вече съвсем зрели.
— Бързо! — извиках на другарите, които ме следваха.
Още не бях изрекъл тези думи, и зъбите на Гуд се забиха в една голяма любеница. Нахвърлихме се на сочните зелени топки и започнахме да ядем, без да поемаме дъх. Дивите любеници не са кой знае колко вкусни, нито са много сладки. Но на нас тогава ни се стори, че никога не сме яли нещо по-хубаво.
Като уталожихме глада и жаждата, започнахме да се изтънчваме започнахме да изстудяваме любениците. Това ставаше, като ги разрязвахме наполовина и ги излагахме на слънцето. Бързото изпарение ги изстудяваше.
Все пак любениците са толкова малко хранителни, че скоро-скоро гладът отново се почувствува. Саламът не беше за преуморените ни стомаси, а освен това трябваше да го пестим. Той беше единственият ни запас и ние не знаехме кога ще можем да напълним отново торбите си с храна. Чудехме се с какво друго да го заменим, когато над главите ни прошумя едно ято птици.
— Стреляй, баас, стреляй — каза полугласно кафърът, като легна на земята — нещо, което побързахме да направим и ние.
Птиците се носеха на петдесет метра височина над нас. Зачаках да дойдат точно над мене, а в това време взех карабината и я напълних. Птиците се събраха на куп и се сгъстиха, като че да ми предложат по-добър прицел. Стрелях сред ятото. Падна една голяма птица, тежка може би петнадесет ливри. Това беше дропла, Запалихме веднага буен огън и птицата, следена от лакомите ни погледи, бързо се опече. Яденето беше великолепно От дълго време стомасите ни не бяха виждали такъв празник. Оставихме неизядени само костите. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че тази птица ни спаси от гладна смърт.