Видът на вкочанясалия труп извиква у нас такова чувство, че ние побързахме да се отдалечим, без да се докоснем до него.
Бяхме вече на изхода, когато, преди да излезем, се обърнахме назад да видим дъното на пещерата, която слънцето малко по малко обливаше със светлина. В този миг от гърдите ни се изтръгна вик на ужас.
На края на пещерата, на около двадесет крачки от нас, се намираше някакво друго човешко тяло.
Главата на този труп беше склонена над гърдите, а дългите му мършави ръце висяха отстрани.
Аз го погледнах, цял изтръпнал от ужас, и познах, че беше бял човек.
Тази неочаквана гледка беше твърде силна за нашите нерви и без да чакаме повече, бързо се оттеглихме, като че се бояхме да не би двамата мъртъвци, белият и черният, да ни подгонят.
Глава IX
ВЛЕДЕНЕНИЯТ ТРУП
Вън от пещерата ни посрещнаха слънчевите лъчи. Ние се спряхме, сякаш засрамени, че избягахме, преди да разгледаме добре новия труп, който правеше компания на нещастния кафър.
— Да се върнем — каза решително господин Фалконе. — Глупци сме, че избягахме. Като че пред нас имаше леопарди или лъвове!
— Да се върнем ли? — казах аз. — И защо? Какво ни интересува този бял човек?
— Но това може да е и брат ми — каза господин Фалконе. — Толкова бързо избягахме, че нямахме време да го погледнем в лицето.
— Прав сте — каза Гуд. — Да отидем да видим кой е този нещастник, който е имал лошата идея да дойде да умре в тази пещера.
Престрашихме се и надвихме отвращението си, за да влезем в галерията. Отправихме се право към дъното на огромната пещера. Тя вече се осветяваше толкова добре от полегатите слънчеви лъчи, че можехме лесно да разгледаме тялото, от което толкова се бяхме изплашили.
Трупът беше облегнат до стената, върху издигнатинка, образувана от няколко големи каменни блока. Личеше, че е имал висок ръст, енергични черти на лицето, дълги мустаци, сиви на цвят и все още добре запазени, плешива глава и жълтеникава, суха кожа, подобно на египетските мумии.
Облечен беше в разпокъсани дрипи, от които се виждаха части от тялото му. На врата му висеше верижка с разпятие от слонова кост. Едната му ръка беше сгърчена около коляното по такъв начин, че ние потръпвахме.
— Това не е брат ми — каза господин Фалконе, след като го разгледа внимателно, и въздъхна дълбоко, сякаш се беше освободил от потискащ товар.
— Кой може да се залута сред тези планини? — казах аз.
— Кой… — каза Гуд, който в това време се беше навел към земята, за да вземе някаква малка дървена клечка, намираща се до трупа. — Та не се ли сещате?
— Не — отговорих аз.
— Това сигурно е португалецът Жозе да Силвестра.
— Не се шегувайте! — казах аз. — Жозе да Силвестра е умрял преди триста години.
— Триста или четиристотин, няма значение. Времето тук не играе никаква роля. Вие само гледайте тази дървена клечка, подострена като перо.
— Какво искате да кажете?
— Че това е уредът, с който португалецът е написал документа.
— Разберете, че оттогава е минало толкова много време. Това е невъзможно.
— Колкото и много да е минало, това е безразлично. Не си ли спомняте, приятелю, какво може да стане с месото при толкова ниска температура? Забравихте ли, че се запазва без изменение? Още три хиляди години този труп ще остане такъв, какъвто го намерихме днес, бъдете сигурен в това. А сега, драги приятели, да си вървим оттук, ако не искаме да правим компания на този нещастник през следващите няколко хиляди години. Не съм готов на такава жертва, а мисля, че и вие сте на същото мнение. Да вървим!
— Почакайте малко — каза в този миг генуезецът, който разглеждаше трупа и бе открил една малка раничка върху лявата ръка. — Сигурно от тази дупчица е топил кръв, за да напише документа.
Не отговорих нищо. Бях обзет от ужас. Взех дървената клечица, която бе намерил Гуд и която бе служила на португалеца за писалка. Генуезецът се пресегна за миг и откачи разпятието от слонова кост, после излязохме, всеки с по някакъв спомен. В пещерата останаха да спят вечния си сън благородният и знатен син на прочутата португалска фамилия и бедният и прост кафър, син на малокултурно племе.
Мрачното и неочаквано откритие ни накара да забравим за миг всички наши страдания и изпълни главите ни с тъжни мисли. Ще можем ли ние да избегнем нещастната съдба, от която не можа да избяга португалецът? Гладът, студът, умората и другите изпитания не ще ли турят край на безумното ни предприятие?