— Дали не е загинала при спускането на плочата? — попита господин Фалконе.
— Може би — отвърнах аз.
— Бих искал да се уверя в това — каза Гуд. — Аз се заклех да отмъстя за смъртта на Фоулата и няма да напусна тази страна, преди да установя, че тази хиена е мъртва. В противен случай ще трябва да я удуша.
— Но ти защо си дошъл тук? — попитах Инфадоу.
— Смятахме, че вече сте мъртви. Тъй като вие се забавихте, Иньози се обезпокои за вас и ме изпрати тук да ви търся и да изследвам пещерата.
— Знаеш ли входа?
— Да — отвърна вождът. — Влизал съм вече в пещерата на смъртта, където отнесох бащата на Иньози, след като бе убит от Тоуала.
— А тайната на диамантените пещери? — попитах аз.
— Уви, не! Ако я знаех, бих ви довел аз, вместо да ви поверим на старата хиена. Бели хора, сега, след като се нахранихте, починете си, а после ще потеглим за Лоо, за да успокоим царя.
Приехме съвета, тъй като бяхме толкова уморени, че едвам се държахме на крака след толкова умора, вълнения и безсънни нощи.
Проснахме се под палатката, която негрите бяха вече направили, и така можахме най-после да вкусим няколко часа сладък сън.
В това време Инфадоу бе извършил подготовката за пътуването, тъй като бързаше да ни отведе при царя. Но преди да напуснем планината, ние пожелахме да видим още веднъж пещерата на смъртта, за да разберем какво бе станало с Гагул и да се опитаме, ако може, да влезем в пещерата на диамантите, макар че аз и Гуд вече бяхме напълнили джобовете си и притежавахме несметни богатства.
Водени от стария вожд, влязохме отново в пещерите и лесно стигнахме там, където бившите кукуански царе заобикаляха зловещата маса, върху която Тоуала бавно се вкаменяваше.
Като стигнахме до огромната плоча, която затваряше входа към пещерата на съкровищата, забелязахме една черна мършава ръка, която бе напълно откъсната. Познахме я веднага — ръката на Гагул.
Разбрахме всичко: нещастницата в страха си, че няма да успее да излезе навреме, бе протегнала ръката си отвътре на пещерата и бе спуснала тайната пружина, предпочитайки да бъде смазана под каменната плоча, вместо да рискува да бъде заловена от нас или пък ние да стигнем навреме, за да избегнем страшната смърт, на която ни бе обрекла.
Помъчихме се да открием тайната, но напразно загубихме времето си. Каменната стена нямаше никаква следа и изглеждаше съвсем гладка и еднаква навсякъде. Старицата бе отнесла тайната със себе си.
Наистина оставаше проходът откъм мината. Но ние бяхме вече толкова много изстрадали из ужасните галерии, че никой от нас нямаше желание да навлиза отново в тях и да рискува да се забърка в подземния лабиринт.
Към залез слънце напуснахме планината на път за Лоо. Два дни след това бяхме отново при славния Иньози, комуто разказахме нашите преживелици. Научавайки края на Гагул, той каза:
— Доволен съм, че старата вещица е получила заслужено наказание. От дълги години тя беше отрова за нашата страна. Насъскваше едни от кукуаните да се бунтуват против другите, предизвикваше жестоки убийства, като че изпитваше някаква нужда непрекъснато да причинява смърт на другите, за да продължава собствения си живот. След нейната смърт в царството ми ще настъпи траен мир.
После ни погледна тъжно и каза:
— Истина ли е, че се готвите да ни напуснете?
— Да — отвърна господин Фалконе, — няма какво да правим вече тука. Ти дойде с нас като прост служител, а те оставяме могъщ цар на народ, който ти е напълно предан. Ние дойдохме тук да търсим брат ми, но за съжаление не го намерихме.
— Какво мога да направя за вас, за да изразя благодарността си?
— Управлявай народа си справедливо, мъдро и скромно. Премахни жестоките нощни тържества, които струват толкова много кръв на твоите поданици. Бъди щастлив, Иньози, и никога не забравяй, че си длъжен да зачиташ живота на поданиците си.
Царят мълча известно време, закрил лицето си с ръце, а после рече с нажален глас:
— Заклевам се, че ще следвам мъдрите съвети на добрите бели хора. Но никога няма да мога да се утеша за тяхното отсъствие. Защо напускате моето царство? Нима ви липсва нещо? Или съм направил нещо, което не ви е харесало? В дните на нещастието вие ми оказахте мощната си подкрепа, а сега, когато станах цар, когато в страната настава мир, когато трудностите преминаха, вие искате да си вървите. Не, скъпи приятели, останете в моето царство, останете при мен. Вземете всичко, каквото пожелаете, искайте ми каквото ви трябва, аз съм готов и винаги ще бъда готов да задоволя и най-малките ви желания. Вие виждате, моята страна вече е спокойна. В нея занапред ще се живее щастливо. Тук нищо не липсва. Бихте могли да бъдете по-доволни тук, отколкото в културните страни.