Усещайки, че гърбът му се раздира, носорогът се разяряваше още повече. Скачаше насам-натам, изправяше се на задните си крака, ревеше остро и продължително, хвърляше се бясно сред храстите, като се мъчеше да се освободи от необикновения ездач. Но напразно. Лъвът не напускаше мястото си. Даже удвояваше ударите си и разкъсваше малко по малко кожата на неприятеля, достигайки вече до живо месо.
Като загуби всяка надежда да го отхвърли, носорогът започна да бяга лудо, неудържимо надолу по долината. Видяхме го за последен път сред дърветата при гърлото на долината, а после изчезна от очите ни, без да се бе освободил от врага си.
— Нашата вечеря си отиде — каза генуезецът и бързо се изправи.
— Нека си върви — казах аз. — Не сме загубили кой знае какво. Още повече че месото на тия животни се смила така трудно.
— Смятате ли, че лъвът ще успее да повали носорога? — ме попита Гуд.
— Съмнявам се. Той по-скоро ще изостави ездата си и ще се спаси зад някоя скала.
— А носорогът?
— Няма да загине от раните. Ех, здрава е неговата кожа и не е така лесно да го убиеш.
— Шт!
— Какво има, господин Фалконе? — попитах аз.
— Ето, сега вече вечерята няма да ни избегне. И тази е по-добра и по-безопасна от другата. Гледайте нататък, Кватермен!
Погледнах към пустинята и видях цяла група едри птици, които се приближаваха предпазливо към гърлото на долината, като проточваха дългите си шии.
— Камилски птици — възкликнах аз. — Не мърдайте, ако искате да повалим някоя!
— Ще влязат ли в долината? — попита Гуд.
— Ще видим — отвърнах аз.
Камилските птици се приближаваха бавно, като че се колебаеха какво да правят. Бяха около дузина, всички твърде високи, от два до три метра, изпъстрени с блестящи пера, които имат доста висока цена по всички пазари на земното кълбо.
Ние бяхме готови да ги посрещнем както трябва, но те като че не бяха склонни да се приближат към нас, нито поне да влязат в долината.
След като се полутаха насам-натам, някои от тях започнаха да копаят дупки в пясъка, после легнаха в тях. По това време останалите стояха на стража на различни разстояния.
— Сега разбирам — казах на Гуд. — Легналите са женски и снасят яйца в пясъка. Скъпи приятели, вечерята е готова и е по-вкусна, отколкото очаквахме.
Почаках няколко минути и когато женските започнаха да стават, дадох знак на приятелите ми да ме следват.
Прикривайки се зад храстите и пясъчните хълмчета, натрупани наоколо от вятъра, стигнахме на разстояние един изстрел от камилските птици.
— Целете се в главата — казах аз.
Чуха се три изстрела един след друг. Птиците побягнаха изплашено и вдигнаха след себе си цял облак от пясък. Но след като изминаха петдесет-шестдесет крачки, една от тях се търколи на земята и повече не се вдигна. Другите продължиха своя бяг и скоро изчезнаха зад пясъчните хълмове на пустинята.
Малко след това ние седяхме около буен огън и пиехме щраусови яйца, леко затоплени на незастинала пепел, и чакахме да се изпече един хубав къс месо.
Бяхме намерили петнадесет щраусови яйца, заровени в пясъците. Само две от тях биха били достатъчни да наситят шест души. Ето защо занапред нямаше да се опасяваме от глад. Освен това камилската птица би могла да стигне за две седмици, ако можехме да я запазим. Това обаче беше абсолютно невъзможно, тъй като имахме съвсем малко сол.
В очакване на печеното ние се отпуснахме свободно върху зелената трева, за да починем и поговорим за ловните си приключения, за разните животни и особено за камилските птици.
Вечерята не беше толкова вкусна, колкото се надявахме. Може би поради това, че щраусът беше доста стар, или понеже месото на тези гигантски птици изобщо не е сочно, печеното ни се видя твърде жилаво и ние скоро се уморихме да дъвчем. За щастие, бяхме вече изпили няколко яйца, които бяха не по-лоши от кокошите.
Нощта мина спокойно. Обаче неведнъж из долината се носеха отвратителните крясъци на хиени и зловещият рев на чакали, които, без да ни питат, ни предлагаха своята малко привлекателна музика.
Глава XIX
БОСКИМАНИТЕ
На другия ден, след като изпихме още три щраусови яйца, поехме отново пътя сред огнените пясъци, които сякаш никога нямаше да се свършат. Започвахме да се безпокоим, понеже оазисът, посочен ни от Иньози и от ловците в планината, все още не се виждаше.
— Дали не сме сбъркали пътя? — попита господин Фалконе след два часа уморителен път. — Досега трябваше да стигнем до оазиса.
— Никак не сме се отбивали от посочения ни път — отвърнах аз.
— А дали оазисът пък не е изчезнал?
— Не вярвам. Тук не духат ония мощни ветрове, които са известни под името самуми и които най-често се появяват в Сахара. Ако имаше самуми, те биха могли да затрупат оазиса. Но това тук сигурно не е станало. Възможно е негрите да са се излъгали в разстоянието.