Веднага разбрах какво става.
— Дошли са да си набавят вода — прошепнах аз.
Наистина, наблюдавайки с по-голямо внимание, забелязах, че вързопите, които носеха, бяха не друго, а мрежи, пълни с черупки от щраусови яйца, които сега щяха да напълнят с вода.
Повече не ми трябваше да зная. Спуснах се бързо към другарите си да им съобщя всичко това.
— Ура — казах аз, тичайки към тях, — спасени сме!
— Оазиса ли открихте? — попита господин Фалконе, скачайки на крака.
— Не, но тук наблизо има някакъв извор или кладенец.
— Кладенец? — възкликна Гуд. — Да идем да го изпием. Както съм жаден, всичката вода в него не ще ми стигне.
— Полека, приятели. Сега там са боскиманите.
— Ако ще да има лъвове, аз пак ще отида — каза генуезецът. — Много ли са тези хора?
— Една дузина.
— Ще си поделим водата или няма да ги оставим живи.
— Пазете се от отровните им стрели.
— Не ме плашат те сега. Бързо, Кватермен, водете ни към кладенеца.
Тъй като вече знаех къде се намира теснината, аз тръгнах сред скалите, които образуваха същински лабиринт, и напредвах внимателно, за да не попадна на някой охранителен пост или пък да стана жертва на някоя неочаквана стрела. След четвърт час стигнах на другия край на долината, непрекъснато следван от двамата ми приятели, които бяха напълнили пушките си.
Негрите продължаваха да пълнят с вода щраусовите яйца. За тази цел те си служеха с тръби, които забиваха в пясъка, където се намираше водохранилището, и отвеждаха течността в яйцата, като по-напред смучеха с уста, внимавайки да не разлеят нито една капка.
Тези пустинни жители бяха ниски на ръст, с жълто-кафява кожа, сухи като скелети, със слаби, но жилави ръце. Чертите на лицето им се отличаваха от тези на хотентотите от южноамериканските области с по-тънки устни, по-малко изпъкнало чело и по-сплеснат нос, който почти се сливаше с ябълчните кости.
Всички те бяха почти голи, само с по един къс кожа около хълбоците. При това лицето и краката им бяха нашарени с чудни рисунки.
Като ни видяха, един от тях се отдели бързо от групата и се запъти към нас. В ръцете си държеше лък и стрела. Извика ни на език, който аз веднага разбрах, тъй като и друг път бях разговарял с представители на неговото племе.
— Какво искат белите хора? Това е боскиманска земя и никой няма право да я тъпче. В противен случай стрелите, потопени в отровата хайа-уайе ще ви убият.
— Ние сме приятели на чернокожите и не сме дошли да се бием с тях — отвърнах аз.
— Какво искате тогава?
— Търсим малко вода, понеже умираме от жажда.
— Водата е твърде необходима за боскиманите, за да могат да дават от нея на чужденците — отвърна негърът.
— Вие имате цял кладенец, скрит под пясъка. Защо не позволявате на белите хора да наквасят гърлата си?
— Защото водата, която се намира в кладенеца, едва стига за нашето племе.
— Ние ще ви я платим.
— Няма да ви дадем вода — отвърна твърдо негърът.
— Тогава ще прибегнем до сила.
— Пази се от отровните ни стрели.
— Ние имаме оръжие, много по-страшно от твоите стрели.
— Стрелите, потопени в отровата хайа-уайе, никому не прощават.
— А нашите оръжия убиват от разстояние, на което стрелите ти не могат да стигнат. Искаш ли да ти докажем това?
— Докажи и тогава ще повярвам.
— Добре, гледай!
В това време една голяма птица с черни крила летеше над една скала, стискайки в човката си дълга змия, която напразно се мъчеше да се изплъзне. Това беше змиеловка, една от ония интересни птици, които сякаш имат единствената задача да прочистват земята от отровните влечуги, които се намират в изобилие в южноафриканските области.
Змиеловките са твърде смели и здрави птици, въоръжени с дълга, остра човка, нокти и крила, завършващи като куки. Не се боят от змиите, колкото и да са отровни. Щом ги забележат, спускат се отгоре им и ги зашеметяват с крилата или разбиват главите им с човката си. Змийската отрова никак не им вреди и те изяждат с удоволствие даже главите на влечугите, които улавят, без да изпитват след това никакво разстройство.
Виждайки змиеловката да лети над нас на около сто метра височина, насочих бързо пушката и като се прицелих, стрелях по нея.
Смъртно ранена, птицата подви крака, изпусна змията и като се завъртя около себе си, падна току пред краката ми.
Боскиманите, изплашени от гърмежа и смаяни от майсторския удар, отстъпиха поразени и ни гледаха с ужас. Обаче човекът, който ни беше заплашил с отровните стрели, стоеше на мястото си, без да се уплаши. Лъкът и отровната стрела бяха все така в ръцете му.