— Можеш ли да направиш същото? — го попитах аз.
— С птицата не, но с теб — да — отвърна ми дръзко той. — Тъй като ти си достатъчно близо.
Като каза това, той вдигна лъка и опъна стрелата, сякаш се готвеше да я пусне срещу мене.
— Какво правиш? — попитах го.
— Ще опитам върху тебе силата на отровната ми стрела — отвърна той хладно.
Знаейки, че в този момент съм обезоръжен, тъй като нямах време да напълня карабината отново, господин Фалконе се спусна пред мен и се прицели в негъра.
— Стой, черни човеко — викна той, — или ще те убия.
Навярно негърът не го разбра и долепи стрелата до бузата си, като се прицели в мене. Генуезецът го превари. Чу се изстрел и боксиманът, ранен в челото, падна мъртъв на земята.
Другарите му, които гледаха всичко това, грабнаха набързо щраусовите си яйца, презглава побягнаха към пустинята и започнаха да надават крясъци като подплашени гъски.
— Какво направихте, господин Фалконе? — викнах аз.
— Убих го — отвърна ми спокойно той.
— Но сега ще си навлечем гнева на цялото племе.
— Ще ги посрещнем с куршуми — каза Гуд. — Да не искахте да оставим да ви убият?
— Може би имате право. Проклетият негър като че беше готов да пусне отровната си стрела. Но другарите му ще се върнат да отмъстят за него.
— Вярвате ли, че ще се върнат? — ме попита господин Фалконе.
— Ако не се върнат, сигурно ще ни чакат някъде в пустинята.
— Е, като видят, че куршумите ни проредяват редиците им, ще ни оставят на мира. Приятели, да помислим за водата!
Както бяхме ожаднели, започнахме веднага да търсим водата. Работата не беше съвсем лесна, тъй като, както казах вече, боксиманите обичат да я скриват твърде грижливо. Дълго време разравяхме пясъците, но нищо не намирахме. Бяхме вече почти загубили надежда да намерим водата, когато внезапно почвата под краката на Гуд се срина и той изчезна от очите ни. Чухме плясък и след това радостен вик.
— Гуд! Гуд! — викнахме ние.
— Тук съм! — обади се той. — Пия вода с пълно гърло!
Отправихме се към мястото, където беше изчезнал, и го намерихме в малко водохранилище, два метра в обиколка и един метър на дълбочина. Гуд беше потопен до хълбоците във вода. Стъпвайки случайно над кладенеца, покрит само със сухи клонки и малко пясък, той беше пробил този слой и бе паднал вътре, без да има, разбира се, от какво да се оплаква.
— Пийте, приятели! — каза той и ни подаде един мях, пълен с вода. — Тази течност е по-хубава от най-хубавото шампанско, което произвежда Франция, и от най-хубавата английска или баварска бира.
— Не се ли ударихте? — попитахме ние.
— Напротив, направих си баня, за каквато мечтаех толкова отдавна.
Жаждата ни бе утолена. Уверявам ви, през целия си живот не сме оказвали такава чест на никое вино на земята — толкова много вода изпихме този път.
Помогнахме на Гуд да излезе и помислихме за закуска. Запасите ни се състояха вече само от малко сорго и сухи плодове. Но тук беше и змиеловката, която можеше да ни достави малко печено — ако не прекрасно, то поне поносимо.
Събрахме сухи храсти и запалихме огън в подножието на една скала, която хвърляше върху нас малко сянка. После изчистихме птицата и я сложихме да се пече, надяната на цевта на една пушка.
След като се нахранихме и попълнихме водните си запаси, побързахме да се отдалечим от това място, за да не гледаме трупа на убития негър. Намерихме си друго убежище сред долинка, където открихме една прохладна пещера.
Щом слънцето залезе, ние продължихме пътя си. Опасявахме се да не дойдат цяло племе боскимани, за да отмъстят за своя другар. Аз знаех колко са отмъстителни и предупредих навреме приятелите си.
Вървяхме цели три часа, като ускорявахме хода си и непрекъснато се взирахме към хоризонта в очакване на тъй жадувания оазис. После, отпаднали от пътя, спряхме сред група пясъчни хълмчета, покрити с множество скелети на антилопи и щрауси — може би умрели от жажда или пък разкъсани от лъвове.
Почивахме вече един час, когато господин Фалконе, както си лежеше на върха на един хълм и разглеждаше наоколо, дойде и ни съобщи, че е забелязал някакви черни точки, които се приближават насам.
— Не са ли боскимани? — попита Гуд.
— Не можах от такова голямо разстояние да различа дали са хора или животни — отвърна генуезецът. — Но струва ми се, че ще направим добре, ако се махнем веднага оттук.
— Не — възразих аз. — Сред тези хълмове бихме могли да останем незабелязани от погледите на тези хора — ако, разбира се, са такива. А ако ни нападнат — ще можем да се защитаваме по-добре, докато в равнината веднага ще ни открият и заобиколят.