— Две години вече съм в този загубен оазис — отвърна Джорджо, като говореше твърде трудно.
— Колко много си страдал в тази самота!
— О! Твърде много, братко! Колко пъти съм си пожелавал да умра по-скоро, за да се свършат мъките ми.
— Но защо не се върна в Ситанда? Разстоянието между оазиса и краала не е толкова голямо, че да уплаши този, който вече е преминал веднъж през пустинята.
— Мислиш ли, братко, че не бих се опитал, ако можех?
— Но кой ти пречеше, Джорджо?
— Кракът ми. Не забеляза ли, че вървя твърде трудно? Каменен блок се откърти от една скала и осакати десния ми крак в същия ден, когато пристигнахме в оазиса. Не бих могъл да предприема и най-малкото пътуване, дори от няколко километра. Но стига толкова! Вие сигурно сте много уморени и гладни. Влезте в колибата ми и се чувствувайте у дома си.
Преди той да тръгне за колибата, аз му подадох ръка и го попитах:
— Господин Джорджо, не ме ли познавате вече?
Братът на господин Фалконе ме погледна право в лицето и възкликна:
— Как не! Разбира се, че ви познавам. Вие сте господин Кватермен! Виж ти! А това е Гуд! Никога не съм очаквал такава среща сред оазиса. Отдавна бях загубил всяка надежда да видя вече познат човек. Ето как цялото щастие идва наведнъж!
Той стисна развълнувано ръцете ни и ни въведе в колибата си.
Вътрешността на колибата беше разделена на две стаи, едната за белия, а другата за кафъра. Всичките мебели се състояха от два груби стола, направени от дървени клони, и две купчини листа, които служеха за легла. Един железен тиган и няколко черупки от щраусови яйца бяха съдовете на това домакинство.
Почти веднага кафърът ни донесе къс вкусно печено месо от антилопа, диви репи и корени, които до известна степен можеха да заместят хляба.
Като уталожихме глада и жаждата си, помолихме бедния „Робинзон“ да ни разкаже необикновените си преживелици.
— Историята ми е кратка и малко привлекателна — каза той и се усмихна горчиво. — Както вие, господин Кватермен, знаете, аз напуснах Ситандския краал за да търся богатствата на Сулиманските планини. Една негърка, с която се запознах в страната на зулусите, ми довери, че в тези далечни планини се намират пещери, пълни с диаманти. И други път бях чувал да говорят неопределено за тези съкровища, но малко вярвах в това, тъй като мислех, че това е обикновена легенда. Бяха ми говорили и за някакъв си португалец, който навлязъл сред пустинята с надеждата да завладее тези съкровища и загинал от глад и жажда.
— Не е било легенда, нали Гуд? — казах аз.
— Не. Ние влязохме в пещерите на съкровищата — отвърна морският офицер.
— Вие! — възкликна Джорджо недоверчиво.
— Продължете засега вашия разказ — казах аз, — а после ние ще ви обясним какво се случи с нас.
— Тъй като Джим загуби бележката, която съдържаше необходимите упътвания, за да стигнем Сулиманските планини, трябваше да се доверя на беглите указания на жителите на Ситанда или на инстинкта на моя кафър. Навлязохме бодро в пустинята и смятахме, че ще я преминем лесно. Но скоро останахме безпомощни сред пясъчния океан, лишени от храна и вода. Все пак имахме щастието да стигнем до този оазис. Бяхме решили да починем няколко дни и след това да продължим към Сулиманските планини. Но едно нещастие ме направи неподвижен и ме осъди цели две години да водя незавиден робинзоновски живот.
Един голям камък, както вече ви казах, отместен от кафъра, когато търсеше птичи гнезда по върха на една скала, се събори върху мене и удари крака ми така силно, че останах сакат. След тази нещастна случка за мен беше затворен пътят и към пещерите, и към родния край. За щастие имахме достатъчно муниции и това ни спаси от гладна смърт.
Построихме си тази колиба, обработихме къс земя, засадихме я със сладки корени, диви репи и пъпеши и преживяхме както можахме. Изобилен дивеч идваше тук от всички страни на пустинята, за да уталожва жаждата си в прохладните потоци на оазиса. Така че месо не ни липсваше, и то без купон…
Уви, приятели, каква мъка беше това за мене! Непрекъснатата самота започна да се превръща малко по малко в непоносимо мъчение. При това нямах никаква надежда, че това някога ще свърши.
Така минаха две дълги години. Дрехите ни, станали на парцали, падаха постепенно от гърба ни. Започнахме да се обличаме с кожи от убити животни. Станахме същински диваци.
Загубил всяка надежда да бъда спасен от някой ловец на щрауси, бях вече решил да изпратя Джим в Ситандския краал да търси подкрепа. Убеден бях, че няма да го видя вече, не защото нямам доверие в него, а защото се боях, че ще загине при преминаването на пустинята. Но все пак бях решил да остана тук сам, забравен от всички, и така да завърша в нещастие последните си дни.